Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Ами ти прощаваш ли?
— Прощавам зер. Карай.
— Я го гледай, ти май си умен селяк.
— По-умен съм от тебе — неочаквано и както преди важно отговори селякът.
— Надали — изненада се малко Коля.
— Вярно ти казвам.
— Може и тъй да е.
— Така си е, братко.
— Сбогом, селяк!
— Сбогом.
— Има различни селяни — обясни Коля на Смуров след известно мълчание. — Отде да знам, че ще налетя на умник. Аз винаги съм готов да призная ума у народа.
Далече часовникът на катедралната църква удари единадесет и половина. Момчетата забързаха и изминаха скоро и почти вече без приказки останалия доста дълъг път до жилището на щабскапитан Снегирьов. На двадесет крачки от къщата Коля се спря и каза на Смуров да върви напред и да му извика Карамазов.
— Трябва предварително да се поопознаем — каза той на Смуров.
— Но защо да по викам — опита се да възрази Смуров, — влез направо, ужасно ще ти се зарадват. Защо трябва да се запознаваш на студа?
— Това вече аз си знам защо ми трябва тук, на студа — отсече деспотично Коля (както ужасно обичаше да прави с тези „маляци“) и Смуров се затича да изпълнява заповедта.
IV. Жучка
Коля се облегна с важна физиономия на стобора и зачака да дойде Альоша. Да, отдавна искаше да се срещне с него. Беше чувал много за него от момчетата, но досега външно винаги беше оставал презрително равнодушен, когато му говореха за него, дори „критикуваше“ Альоша, изслушвайки онова, което му разправяха за него. Но в себе си той много, много искаше да се запознаят: имаше нещо симпатично и примамливо във всичко, което беше чувал за Альоша. Ето защо сегашната минута беше важна; най-напред трябваше да не се посрами, да прояви независимост: „Инак ще помисли, че съм на тринадесет години, и ще ме вземе за хлапе като тези. И за какво ли са му тези момчетии? Ще го попитам, когато се сближим. Гадно е обаче, че съм толкова нисък. Тузиков е по-малък от мене, а е половин глава по-висок. Впрочем лицето ми е умно; не съм хубав, знам, че лицето ми е гадно, но е умно. Трябва също да не се издавам много, защото почна ли с обятия, той ще си помисли… Пфу, колко гадно ще бъде, ако си помисли!…“
Тъй се вълнуваше Коля и се мъчеше с всичка сила да придобие съвсем независим вид. Главно, мъчеше го нисичкият му ръст, не толкова „гадното“ лице, колкото ръстът. У тях в къщи, на стената в ъгъла още миналата година беше направена с молив една чертичка, с която той отбеляза ръста си, и оттогава всеки два месеца заставаше развълнуван там да се мери: колко е порасъл. Но уви! Растеше ужасно по малко и това понякога го докарваше просто до отчаяние. Колкото за лицето, то никак не беше „гадно“, напротив, беше доста миловидно, беличко, бледичко, с лунички. Сивите му, малки, но живи очички гледаха смело и често пламваха от чувство. Скулите му бяха малко широки, устните малки, не много дебели, но доста червени, носът — мъничък и решително вирнат: „Съвсем чипонос, съвсем чипонос!“ — мърмореше на себе си Коля, когато се гледаше в огледалото и винаги се махаше от него с негодувание. „Пък и лицето ми надали е умно“ — мислеше си той понякога, като се съмняваше дори и в това. Впрочем не бива да се смята, че грижата за лицето и за ръста поглъщаше цялата му душа. Напротив, колкото и жлъчни да бяха минутите пред огледалото, той бързо ги забравяше, и дори за дълго, „цял отдаден на идеите и на действителния живот“, както сам определяше своята дейност.
Альоша скоро се показа и тръгна бързо към Коля; още отдалече той видя, че лицето на Альоша е някак съвсем радостно. „Мигар толкова ми се радва?“ — помисли с удоволствие Коля. Тук му е мястото да отбележим, че Альоша много се беше променил, откакто го оставихме: той беше хвърлил подрасника и сега беше с прекрасно ушито сако, мека кръгла шапка и късо подстригана коса. Всичко това много го беше разхубавило и той изглеждаше същински красавец. Миловидното му лице имаше винаги весел израз, но тази веселост беше някак тиха и спокойна. За учудване на Коля Альоша излезе при него тъй, както си е бил в стаята, без палто, явно беше побързал. Той направо подаде ръка на Коля.
— Ето ви и вас най-после, как ви чакахме всички!
— Имаше причини, които сега ще научите. Във всеки случай драго ми е да се запознаем. Отдавна чаках случай и много съм чувал за вас — изломоти малко притеснен Коля.
— Че ние с вас и без това щяхме да се запознаем, и аз много съм чувал за вас, но тук, тук закъсняхте.
— Кажете, какво става?
— Илюша е много зле, съвсем сигурно е, че ще умре.
— Какво говорите! Съгласете се, че медицината е подлост, Карамазов — с жар възкликна Коля.
— Илюша често, много често споменаваше за вас, дори, знаете, насън, в бълнуване. Изглежда, сте му били много, много скъп по-рано… преди онзи случай… с ножчето. Има и друга причина… Кажете, ваше ли е това куче?