Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Познавам те аз тебе — викаше той гневно, — познавам те!
Коля го погледна внимателно. Той нещо не можа да си спомни кога ли е имал разправия е този човек. Но малко ли разправии беше имал по улиците, не можеше да помни всички.
— Познаваш ме? — попита го иронично той.
— Познавам те, познавам те! — повтаряше като глупец еснафлията.
— Толкова по-добре за тебе. Е, нямам време, сбогом!
— Защо се заяждаш — развика се еснафлията, — пак ли се заяждаш? Аз те познавам! Пак ли се заяждаш?
— Това, братко, сега не е твоя работа, че аз се заяждам — тръсна Коля, като се спря и продължаваше да го разглежда.
— Как да не е моя?
— Тъй, не е твоя.
— Ами чия е? Чия е? А, чия е?
— Това, братко, сега е работа на Трифон Никитич, а не твоя.
— На кой Трифон Никитич? — с глупаво учудване, макар все тъй разпален, ококори очи момъкът. Коля важно го измери с поглед.
— На Възнесение беше ли? — строго и упорито го попита той изведнъж.
— На какво Възнесение? Защо? Не, не съм бил — обърка се малко момъкът.
— Сабанеев познаваш ли? — още по-упорито и още по-строго продължаваше Коля.
— Какъв Сабанеев, бе? Не, не го познавам.
— Е, върви по дяволите тогава! — отсече изведнъж Коля, рязко се обърна надясно и бързо закрачи по пътя си, сякаш не се унижаваше да разговаря с такъв дръвник, дето не познава дори Сабанеев.
— Ей, чакай! Какъв Сабанеев? — опомни се момъкът, пак развълнуван. — Какви ми ги приказваше тоя? — обърна се изведнъж към търговките, като ги гледаше глупаво.
Жените се разсмяха.
— Дявол момче — рече една.
— За какъв, за какъв Сабанеев разправяше? — все тъй яростно повтаряше момъкът и размахваше дясната си ръка.
— А че трябва да е Сабанеев, дето служеше у Кузмичеви, той трябва да е — досети се изведнъж една от жените.
Момъкът се втренчи в нея като луд.
— Куз-ми-чев ли? — повтори друга жена. — Че какъв Трифон е той. Онзи е Кузма, а не Трифон, а момчето го нарече Трифон Никитич, значи, не е той.
— Туй, видиш ли, не е Трифон и не е Сабанеев, ами е Чижов — подхвана изведнъж трета жена, която дотогава мълчеше и слушаше сериозно, — Алексей Иванич го казват. Чижов, Алексей Иванович.
— Право е, че е Чижов — потвърди настойчиво четвърта жена.
Слисаният момък гледаше ту една, ту друга.
— Но защо питаше той, защо питаше, добри хора — възклицаваше той вече отчаяно, — „Сабанеев познаваш ли“? Бре, дявол го взел, кой е този Сабанеев?
— Неразбран човек си ти, думат ти — не е Сабанеев, а Чижов, Алексей Иванович Чижов, той е! — викна му внушително една търговка.
— Какъв Чижов? А, какъв? Казвай, като знаеш.
— Ами че дългият, сополивият, лятос седеше на пазара.
— Ама за какъв дявол ми е твоят Чижов, добри хора, а?
— Че аз отде да зная за какъв дявол ти е Чижов?
— Абе кой те знае що ти е — подхвана друга, — сам трябва да знаеш що ти е, като си се разгълчал. Той на тебе приказваше, не на нас, глупако неден. Истина ли не го познаваш?
— Кого?
— Чижов.
— Дявол го взел тоя Чижов, па и тебе! Ще го пребия аз, да знаеш! Той се подиграваше с мене!
— Чижов ли ще пребиеш? Май той тебе! Глупак си ти, това си е!
— Не Чижов, не Чижов, стрино злобна и проклета, момчето ще пребия, разбра ли! Дайте го, дайте го тук, той ми се подиграваше.
Жените се превиваха от смях. А Коля крачеше вече далеч с победоносен израз на лицето. Смуров вървеше до него и се озърташе към групата, която крещеше в далечината. И на него му беше много весело, макар че все още се боеше да не се забърка в някоя история с Коля.
— За какъв Сабанеев го попита? — запита той Коля, предчувствувайки отговора.
— Че откъде да знам за какъв! Сега има да си викат до довечера. Обичам да размърдам глупците във всичките слоеве на обществото. Ето още един дръвник там, ей този селяк. Забележи, казва се: „Нищо по-глупаво няма от глупав французин“, но и руската физиономия си я бива. Е, не е ли написано на лицето на този, че е глупак, ей на този селянин, а?
— Остави го, Коля, да си вървим.
— В никакъв случай няма да го оставя, тръгна тя вече. Ей! Здравей, селяк!
Едрият селяк, който минаваше бавно покрай тях и, види се, беше си пийнал вече, с обло, простовато лице и с прошарена брада, дигна глава и погледна момчето.
— Е, здравей, ако се не шегуваш — бавно отговори той.
— Ами ако се шегувам? — засмя се Коля.
— Като се шегуваш, шегувай се, да ти е просто. Нищо, може. Човек винаги може да се пошегува.
— Прощавай, братко, пошегувах се.
— Е, да ти прощава Бог.