Братя Карамазови

— Ученико, първо, гнуси се от лъжата, и, второ — дори когато е за добро. А най-вече, надявам се, че там не си съобщавал за моето посещение.

— Пази Боже, че аз разбирам. Но е Перезвон няма да се утеши — въздъхна Смуров. — Знаеш ли какво: този, баща му, капитанът, Сюнгера де, ни каза, че днес ще му занесе кученце, истински милански дог, с черна муцунка, той мисли, че с това ще утеши Илюша, но надали.

— А как е той, самият Илюша?

— Ах, зле е, зле е! Аз мисля, че е охтика. Той е в съзнание, само че все така диша-диша, лошо диша. Тия дни помоли да го разходят, обуха му ботушките, рече да тръгне и падна. „Ах, аз ти казвах, тате, че са ми лоши ботушките, старите, и по-рано не ми бяха удобни.“ Той мислеше, че от ботушките му се подгъват краката, а то е просто от слабост. Няма да изкара и седмица. Херценщубе ходи у тях. Сега те са пак богати, имат много пари.

— Шмекери.

— Кои са шмекери?

— Докторите и цялата медицинска сган, казано общо, и, разбира се, в частност. Аз отричам медицината. Безполезно учреждение. Аз впрочем всичко това ще го изследвам. Ами какви са тия сантименталности при вас? Вие май целият клас ходите там, а?

— Не целият, а десетина души от нашите ходят там винаги, всеки ден. Няма нищо.

— Учудва ме във всичко това ролята на Алексей Карамазов: брат му утре или други ден го съдят за такова престъпление, а той намира време да сантименталничи с момчетата!

— Тук няма никакво сантименталничене. Че и ти самият отиваш сега да се помиряваш с Илюша.

— Да се помирявам! Смешен израз. Аз впрочем на никого няма да позволя да анализира постъпките ми.

— А как ще ти се зарадва Илюша! Той хич и не подозира, че ще отидеш. Защо, защо не искаше толкова дълго време да отидеш? — възкликна изведнъж горещо Смуров.

— Мило момче, това е моя работа, а не твоя. Аз отивам сам по себе си, защото е такава волята ми, а вас всички ви е замъкнал там Алексей Карамазов, значи, има разтика. И отде знаеш, аз може би изобщо не отивам да се помирявам? Глупав израз.

— Не е Карамазов, изобщо не е той. Просто нашите сами почнаха да ходят там, разбира се, най-напред с Карамазов. И нищо такова не е имало, никакви глупости. Първо един, после друг. Баща му ни се радваше ужасно. Знаеш ли, той просто ще полудее, ако умре Илюша. Той вижда, че Илюша ще умре. Пък колко ни се радва на нас, че се помирихме с Илюша. Илюша попита за тебе, но нищо повече не каза. Попита и млъкна. А баща му или ще полудее, или ще се обеси. Той и по-рано се държеше като побъркан. Знаеш ли, той е благороден човек и тогава е станала грешка. За всичко е виновен онзи отцеубиец, че го би тогава.

— И все пак Карамазов е загадка за мене. Аз можех да се запозная с него отдавна, но в някои случаи обичам да бъда горд. При това съм си съставил за него известно мнение, което трябва тепърва да се провери и изясни.

Коля важно млъкна, млъкна и Смуров. Смуров, разбира се, благоговееше пред Коля Красоткин и не смееше дори да помисли да се поставя наравно с него. А сега беше ужасно заинтересуван, защото Коля обясни, че отива „сам по себе си“ и, значи, непременно имаше някаква загадка в това, че Коля изведнъж беше решил сега и именно днес да отиде. Те вървяха по пазарния площад, където този път бяха напристигали много коли и надокарали много птици. Градските търговки продаваха под навесите си гевречета, конци и пр. Такива неделни сборища се наричат наивно у нас в градчето панаири и такива панаири има много през годината. Перезвон търчеше в най-весело настроение и постоянно отскачаше надясно и наляво да подуши някъде нещо. Когато срещнеше други кучета, той се душеше с тях с извънредно удоволствие по всички кучешки правила.