Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Обичам да наблюдавам реализма, Смуров — заговори изведнъж Коля. — Забелязвал ли си как се срещат кучетата и се душат? В това има някакъв общ природен закон.
— Да, някакъв смешен.
— Тоест не е смешен, това е неправилно. В природата няма нищо смешно, колкото и да изглежда така на човека с неговите предразсъдъци. Ако кучетата можеха да разсъждават и да критикуват, навярно биха намерили също толкова смешни неща, ако не и много повече, в социалните отношения на хората — техните повелители, ако не и много повече, повтарям това, защото съм твърдо уверен, че нашите глупости са много повече. Това е мисъл на Ракитин, забележителна мисъл. Аз съм социалист, Смуров.
— Какво е това социалист? — попита Смуров.
— То е, когато всички са равни, всички имат едно общо мнение, няма бракове, а религията и всички закони са комуто както е угодно, е, и всичко друго там. Ти още не си дорасъл до тези неща, рано ти е. Ама че е студено.
— Да минус дванайсет. Тате одеве гледа термометъра.
— И забелязвал ли си, Смуров, че посред зима, ако студът е минус петнайсет или дори осемнайсет градуса, не ти се струва, че е толкова студено, както например сега, в началото на зимата, когато изведнъж хване студ като сега, минус дванайсет градуса, и то когато е паднал малко сняг. Това значи, че хората още не са свикнали. Всичко е до навика у хората, навсякъде, дори в държавните и политическите отношения. Навикът е главният двигател. Я, какъв смешен селяк.
Коля посочи един едър селяк в кожух, с добродушна физиономия, който, изправен до колата си, приплясваше от студ е ръкавиците. Дългата му руса брада беше цяла заскрежена.
— На селяка брадата му замръзнала! — високо и закачливо извика Коля, като минаваше покрай него.
— На мнозина са замръзнали — спокойно и сентенциозно изрече в отговор селякът.
— Не го закачай — обади се Смуров.
— Нищо, няма да се разсърди, той е добър. Сбогом, Матвей.
— Сбогом.
— Ама ти Матвей ли си?
— Матвей съм. Че ти не знаеше ли?
— Не знаех, казах го наслуки.
— Виж го ти. Сигур си ученик?
— Ученик съм.
— Ами бият ли те?
— От време на време.
— Боли ли?
— И още как!
— Ех, живот! — въздъхна селякът от сърце.
— Сбогом, Матвей.
— Сбогом. Мило момчурляче си ти, да знаеш.
Момчетата продължиха.
— Този е добър селянин — заговори Коля на Смуров. — Аз обичам да поговоря с народа и винаги ми е драго да му отдам справедливост.
— Защо го излъга, че ни бият? — попита Смуров.
— Трябваше да го утеша.
— С какво?
— Виж какво, Смуров, не обичам, когато ме разпитват, щом не ме разбират от първа дума. Някои неща не могат да се обяснят. Според идеята на селяка ученика го бият и трябва да го бият: че какъв ще е ученик, един вид, ако не го бият! И ако взема да му кажа, че не ни бият, нали ще му докривее. Впрочем ти не ги разбираш тези работи. С народа човек трябва да умее да говори.
— Само не се закачай, моля ти се, че пак ще стане някоя история, както тогава с гъската.
— А тебе страх ли те е?
— Не се смей, Коля, вярно, страх ме е. Тате ужасно ще се разсърди. Строго ми е забранено да дружа с тебе.
— Не се безпокой, сега нищо няма да се случи. Здравей, Наташа! — викна той на една от търговките под навеса.
— Каква Наташа, аз съм Маря — отговори кресливо търговката, доста млада жена.
— Браво, че си Маря, сбогом.
— Ах ти, закачко, педя човек, пък я го виж!
— Нямам време, нямам време да се разправям с тебе, другата неделя ще ми разкажеш — замаха Коля с ръце, сякаш тя му досаждаше на него, а не той на нея.
— Че какво ще ти разправям аз на тебе в неделя? Ти се закачаш, а не аз е тебе, пакостнико — развика се Маря, — бой за тебе, разбра ли, прочута драка си ти, това е!
Сред другите търговки, които продаваха на сергиите си редом с Маря, избухна смях, но изведнъж изпод сводовете на градските дюкяни изскочи като изневиделица някакъв гневен човек, нещо като търговски служещ и не нашенец, а от пристигащите за пазарни дни, с дълъг син кафтан, с фуражка с козирка, още млад, с тъмноруси къдри и с дълго, бледо сипаничаво лице. Той беше някак глупаво развълнуван и тутакси почна да заплашва Коля с юмрук.