Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Следователно, подобно на древния Литиерс, жътварите в съвременна Европа имат обичай да залавят минаващите и да ги връзват в снопи. Едва ли бихме могли да очакваме да довършат паралела, като им режат главите, но ако не предприемат такива крайни мерки, то езикът и жестовете им подсказват желание да го направят. В Мекленбург например, ако на първия ден от жътвата господарят или господарката влязат в нивата или само минат покрай нея, всички жътвари се обръщат към него или нея и си острят косите, като удрят по тях с точилата в такт, сякаш ги готвят за коситба. После жената, която води жътварите, излиза напред, връзва на лявата ръка на дошлия лента и той трябва да се откупи. Когато господарят или друг изтъкнат човек влезе в нивата или мине покрай нея, всички жътвари спират работа и тръгват накуп към него, като мъжете държат косите пред себе си. Когато го стигнат, мъже и жени образуват редица. Мъжете забиват дръжките на косите в земята, както правят когато ги острят, после свалят шапките си и ги слагат на косите, а водачът им излиза напред и произнася слово. Като свърши, всички започват да острят много шумно и в такт косите си, а после си слагат шапките на главите. Две от жените, които връзват снопите, излизат напред и едната връзва господаря или странника с житни класове или копринена лента (както се случи), а другата се обръща към него в рима. По-долу давам примери за онова, което казват жътварите в такива случаи. В Померания препречват пътя на всеки минувач със сламено въже, образуват около него кръг и си острят косите, а водачът им нарежда:
След това повтарят церемонията с остренето на косите. В Рамин, в околностите на Шчечин, се обръщат към непознатия в кръга с думите:
На хармана също приемат непознатите като въплъщение на житния дух и постъпват с тях по съответен начин. Когато непознат дойде на хармана във Видингхарде, Шлезвиг, питат го: „Да те науча ли как играе млатилото?“ Ако каже да, му слагат дръжка на млатило около врата, сякаш е сноп и го стягат така здраво, че почти го задушават. Когато непознат дойде на хармана, в някои енории на Вермланд (Швеция) вършачите, които работят там, казват, че „ще го научат песента на вършитбата“. После му слагат около врата млатило, а около тялото въже от слама. Освен това, както вече видяхме, ако непозната жена дойде на хармана, вършачите завиват около тялото й млатило, а на врата й венец от житни стебла и викат „Ето я Житната жена! Ето как изглежда Житната Дева.“
Следователно в съвременна Европа с онзи, който ожъне, върже или овършее последното жито, се отнасят като към въплъщение на житния дух, омотават го в снопи, привидно го умъртвяват със земеделски сечива и го хвърлят във водата. Тези съвпадения с легендата за Литиерс сякаш потвърждават, че тя е действително описание на фригийски жътвен обред. Но тъй като в съвременните обичаи умъртвяването на антропоморфния представител на житния дух по необходимост се пропуска, или най-многото само привидно се изпълнява, ще е необходимо да докажем, че в първобитното общество е било нещо обикновено при земеделските церемонии да умъртвяват човешко същество, за да стимулират плодородието на нивите. Това ще стане ясно от примерите.
3. Човешки жертви за посевите
Когато засаждали нивите си, индианците от Гуаякил, Еквадор, принасяли в жертва човешка кръв и човешки сърца. Някога, по жътва, жителите на Канар (сега Кеника), Еквадор, принасяли ежегодно по сто деца в жертва. Царете на Кото, перуанските инка, а дълго време след това и испанците не били в състояние да сложат край на кървавия ритуал. На един мексикански жътвен празник, когато предлагали на слънцето плодовете на сезона, слагали престъпник между две огромни, закрепени една срещу друга канари, а после ги пускали да паднат и да го смажат. Заравяли останките му, а след това следвала гощавка и танци. Жертвоприношението било известно като „срещата на канарите“. Вече видяхме как мексиканците принасяли човешки същества в жертва при различни етапи на развитие на царевицата, като възрастта на жертвите съответствувала на възрастта на растението. При засяването в жертва принасяли новородени бебета, по-големи деца, когато растението пониква, и т.н., докато узрее съвсем и тогава принасяли в жертва старци. Несъмнено съответствието между възрастта на жертвите и състоянието на растението трябвало да подсили ефекта на жертвоприношението.