Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
На следната сутрин подновявали оргиите, а те и без това почти не преставали през цялата нощ и така до обед, когато спирали и сборището пристъпвало към жертвоприношението. Отново помазвали жертвата с растително масло и всички докосвали помазаната част и размазвали мазнината по челата си. По някои места правели шествие и развеждали жертвата от къща на къща из селото и едни скубели коси от главата й, а други молели за малко слюнка, с която се мажели по главите. Тъй като не бивало да е вързана, нито да проявява признаци на съпротива, чупели костите й на ръцете, а ако е необходимо, и на краката, но често тази предпазна мярка не се налагала, защото я упоявали с опиум. На различните места бил различен начинът, по който я умъртвявали. Най-разпространени били задушаването и премазването до смърт. Разцепвали по средата, по протежение на метър-два клон от зелено дърво, пъхали в цепнатината врата (а на някои места и гръдния кош) на жертвата и жрецът и помощниците му се стараели с все сила да доближат двете разцепени части. После жрецът наранявал жертвата леко с брадвата си, при което тълпата се втурвала към нещастника н всеки кълцал месо от тялото му, но оставяли главата и червата недокоснати. Случвало се жив да го нарежат. В Чина Кипеди го влачели по полето, заобиколен от тълпата, която режела парчета месо, докато умре, но не пипала главата и червата. Друг много разпространен в същата област метод на жертвоприношение бил жертвата да се върже за хобота на дървен слон и докато той се въртял около дебел кол, тълпата режела месо от все още живата жертва. Когато установил майор Кембъл, някои села разполагали с по четиридесет от тези дървени слонове, използувани при жертвоприношения. Имало места, където умъртвявали жертвата бавно на огън. Изграждали дървен подиум, наклонен от двете страни като покрив, слагали там жертвата, с намотани около крайниците въжета, за да й попречат да се бори. След това запалвали огньове и поднасяли разпалени главни, за да я накарат да се търкаля нагоре-надолу по наклоните колкото се може по-дълго, защото колкото повече сълзи пролеела, толкова по-обилни щели да бъдат дъждовете. На следния ден нарязвали тялото на късчета.
От всяко село присъствувал определен човек, който веднага си тръгвал с отрязано парче месо. Понякога, за да ускорят пренасянето, устройвали щафета от мъже, които постигали средна пощенска скорост — осемдесет до сто километра на ден. До идването на месото чакащите в селото се подлагали на строг пост. Делегатът го донасял до мястото, където били събрани всички жители, и там го предавали на жреца и на родовите глави. Жрецът разделял парчето на две. Едната част принасял в жертва на богинята на земята — заравял я в дупка, като правел това гърбом и без да гледа. После всеки мъж прибавял по мъничко пръст в дупката, а жрецът поливал мястото с вода от кратуна. Другата част разделяли на толкова дяла, колкото родови глави присъствували на церемонията. Всеки завивал своето месо в листа и го заравял на най-добрата си нива, като го влагал в почвата заднешком, без да гледа. На някои места всеки отнасял своя дял месо до потока, който напоявал нивите му, и там го окачвал на върлина. Три дни след това в къщи не метели, а в един район пазели строго мълчание, не палели огън, не сечали дърва и не приемали чужди хора. През нощта след жертвоприношението останките от жертвата (главата, червата и костите) се пазели от засилени постове, а на другата сутрин се изгаряли на погребална клада, заедно с бяла овца. Пепелта разпръсвали по нивите, правели от нея каша, която намазвали по къщите и хамбарите или я ръсели по новопоникналите посеви, за да ги пази тя от вредители. Случвало се обаче да заравят главата и костите, не да ги изгарят. След като човешките жертви били забранени, по някои места ги заменили с животни, например кози, както е в столицата Чина Кипеди. Други принасят в жертва бивол. Връзват го за кол в свещената горичка, танцуват буйно около него, като размахват ножове, а после се нахвърлят върху животното и за няколко минути го накълцват на парчета и парченца, като се борят помежду си за всяка частица месо. Щом някой докопа късче, се понася с пълна скорост да го зарови според древния обичай на нивите си, преди да е залязло слънцето. Тъй като понякога трябва да изминат голямо разстояние, тичат много бързо. Всички жени замерват отдалечаващите се фигури на мъжете с буци пръст и някои от тях се целят доста добре. Така свещената горичка, доскоро сцена на буйна дейност, утихва и опустява с изключение на няколко души, които остават да пазят останките от бивола — главата, костите и червата му, които изгарят тържествено в основата на стълба.