Златната клонка

Нашите източници представят мериа на кондите като жертви, принесени да омилостивят богинята на земята. Но ако се съди по това, как постъпват с жертвите преди и след смъртта им, обичаят не може да се обясни просто като умилостивително жертвоприношение. Част от месото наистина предлагат на богинята на земята, но другата заравят в нивите си, а пепелта и останалите части на тялото отнасят на полето, размазват я по житниците или я разпръсват сред поникналите посеви. Последните обичаи показват, че на тялото на мериа се е приписвала пряка или присъща власт да накара посевите да растат, независимо от непрекия резултат, който може да има като жертвоприношение, предназначено да осигури благоразположението на божеството. С други думи, на месото или пепелта на жертвата приписвали магическа или физическа власт да оплодят земята. Същата сила на власт приписвали на кръвта и сълзите на мериа — кръвта му правела тумерика червен, а сълзите предизвиквали дъжд; защото едва ли можем да се съмняваме, че поне първоначално са смятали, че сълзите карат дъжда да завали, а не само го предвещават. Освен това обичаят да се полива вода върху заровеното месо от мериа е несъмнено заклинание за дъжд. И най-сетне магическата власт, присъща на мериа, се проявява във върховното свойство, присъщо на всичко, което произхожда от него — косите или слюнката му. Тази приписвана на мериа власт показва, че е бил нещо повече от обикновен човек, принесен в жертва, за да умилостиви божеството. И дълбокото преклонение пред него навежда на същото заключение. Майор Кембъл казва, че на мериа гледали като на „нещо повече от смъртен“, а майор Макферсън добавя: „Оказват му преклонение, което трудно може да се отличи от обожание.“ С две думи, по всичко личи, че на мериа са гледали като на божество. Като такова той първоначално може би е представлявал богинята на земята или пък богинята на растителността, макар в по-късни времена да са започнали да гледат на него по-скоро като на жертва, принесена на богинята, отколкото като на вселил се в човешкото тяло бог. Този възглед за мериа, по-скоро жертва, отколкото божество, може да е несъразмерно подчертан от европейските автори, описали религията на кондите. Привикнали към възникналата по-късно идея за жертви, принасяни на бога, за да осигурят благоразположението му, европейските наблюдатели са били склонни да тълкуват всички свързани с умъртвяване религиозни обичаи в този смисъл и да предполагат, че винаги, когато има такова умъртвяване, трябва по необходимост да има божество, за което, както смятат хората, кръвопролитието е приемливо. По този начин, повлияни от предварително залегналата идея, те могат неволно да изопачат и да оцветят своите описания на дивашките ритуали.