Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Тези примери на надпревара по жътва, вършитба и връзване, които стават между жътварите, показват нежеланието на хората да са обект на подигравки и неудобства — каквато е участта на онзи, който последен си свършва работата. Ще си спомните, че последният в жътвата, връзването или вършитбата се смята за представител на житния дух и тази идея намира по-пълен израз, когато го омотават в жито. Вече дадохме пример за такъв обичай, но могат да се добавят още няколко. В Клоксин, в околностите на Шчечин, жътварите подвикват на жената, която връзва последния сноп: „Падна ти се Стареца, гледай си го.“ До средата на XIX век обичаят изисквал да вържат самата жена в грахова слама, да я отведат при съпровод на музика в къщата на стопанина и жътварите да танцуват с нея докато не изпада всичката слама. В други села около Шчечин, когато товарят със снопи последната каруца, има истинска надпревара между жените — никоя не иска да остане последна. Защото онази, която сложи последния сноп на каруцата, наричат Стареца. Омотават я цялата в жито, а освен това я накичват с цветя и на главата й слагат украсен с цветя сламен шлем. Начело на тържествено шествие тя отнася жътвената корона на шляхтича и като я държи над главата му, произнася поредица от благопожелания. На последвалите танци Стареца има право да си избере партньор. Чест е да се танцува с него. В Гомерн, близо до Магдебург, често омотават в жито жътваря, ожънал последните класове, така че е трудно да се разбере има ли човек в пакета. Вързан по този начин, го мятат на гърба на друг як жътвар и го разнасят с възторжени викове из нивата. В Нойхаузен, близо до Мерсербург, омотавали човека, който върже последния сноп, в овесени класове, наричали го Овесения човек и танцували около него. В Бри, Ил дьо Франс, слагат самия стопанин в първия сноп. До средата на XIX век в Нингелщед, област Ерфурт, съществувал обичай да завиват човек в последния сноп. Наричали го Стареца и го докарвали с последната каруца, съпроводен от подсвирквания и музика. Като стигнели в двора на стопанството, го търкаляли из плевнята и го поливали с вода. В Ньордлинген (Бавария) омотават в слама човека, който нанася последния удар при вършитбата, и го търкалят по хармана. По някои места в Оберпфалц (Бавария) за същия човек казват, че му се паднал Стареца, увиват го в слама и го отнасят у съсед, който не е привършил с вършитбата. В Силезия жената, която връзва последния сноп, трябва да изтърпи много груби шеги — бутат я, блъскат я на земята и я връзват в снопа, след което я наричат Житна кукла (Kornpopel).
„Идеята във всички тези случаи е, че духът на житото — Стареца, бива прогонен от последното ожънато или овършано жито и през зимата живее в хамбара. Дойде ли сеитба, той излиза отново на полето да поднови дейността си сред поникналото жито като одухотворяваща сила.“
II. Преминавайки към втората част от сравнението между легендата за Литиерс и европейските жътвени обичаи, ще видим как при последните често се приема, че житният дух е бил убит при жътвата или при вършитбата. Когато приключат сенокоса, хората в Ромсдал, а и на други места из Норвегия, казват: „Старецът-сено е умъртвен.“ В някои части на Бавария смятат, че човекът, нанесъл последния удар при вършитбата, е убил Житния, Ръжения или Пшеничения човек (съобразно културата). Когато в кантона Тило (Лотарингия) овършават последното жито, хората удрят млатилата си в такт и подвикват: „Убиваме Старицата! Убиваме Старицата!“ Ако в къщата има стара жена я предупреждават да се пази или ще умре. В околностите на Рагнит (Литва) оставят последната ръкойка неожъната с думите: „Там вътре стои Старицата (Вова).“ После млад жътвар си наостря косата и със силен замах я поваля. Тогава казват: „Отсече главата на Боба“ и стопанинът му дава награда, а стопанката излива на главата му кана вода. Според друго описание всеки литовски жътвар бърза да свърши своя дял, защото Ръжената старица живее в последните стебла и който ги отреже, я убива, като по този начин си навлича беда. Във Вилкишкен, в околностите на Тилсит, човекът, който ожъне последната ръкойка, носи названието „Убиец на Ръжената жена“. Пак в Литва смятат, че житният дух бива убит не само при жътва, но и при вършитба. Когато остане да се овършее само една купчина, всички вършачи отстъпват като по команда няколко крачки. Сетне се залавят за работа и въртят млатилата си с най-голяма бързина и ожесточение, докато стигнат до последния сноп. На него се нахвърлят едва ли не с ярост, напрягайки всичките си сили и сипят върху му удари, докато водачът им не произнесе внезапно думата „Спри!“ Онзи, чието млатило падне последно, бива заобиколен от всички останали, които викат: „Той уби Ръжената старица“. Човекът трябва да изкупи деянието си, като почерпи ракия и също както онзи, който е ожънал последната ръкойка, става известен като „Убиеца на Ръжената старица“. В Литва се случва умъртвеният житен дух да бъде представен от кукла. Тогава правят от стебла женска фигура, обличат я в дрехи и я слагат на хармана под купчината, която трябва да овършеят последна. И който удари последен, казват, че е „пребил Старицата“. Вече се натъкнахме на примери, когато изгарят чучелото, представящо житния дух. В Ист Райдинг (Йоркшър) в последния ден от жътвата имат следния обичай, наречен „изгаряне на Дъртата вещица“. Запалват стърнището и в него изгарят малък сноп, на огъня пукат грах и обилно поливат това мезе с бира, а младите играят около пламъците и се забавляват, като си чернят взаимно лицата. Случва се житният дух да е представен от човек, легнал под последното жито, което овършават върху тялото му; тогава хората казват: „Пребиха до смърт Стареца.“ Вече видяхме как се случва да пъхнат под вършачката, заедно с последния сноп и стопанката, сякаш я овършават, а после да се преструват, че я отвяват. Във Фолдерс (Тирол) натикват на човека, свършил последен вършитбата, люспи във врата и го задушават със сламено въже. Поверието гласи, че ако той е висок, на следната година житото ще порасне високо. После го привързват върху бала сено и го хвърлят в реката. В Каринтия връзват със сламени въжета ръцете и краката на вършача, останал последен, и на онзи, който развърже последния сноп на хармана, украсяват главите им с корони от слама, после ги връзват лице срещу лице, слагат ги на шейна, разкарват ги из селото и ги хвърлят в течаща вода. Обичаят да хвърлят представителя на житния дух в течаща вода, също както и да го поливат с вода, обикновено е заклинание за дъжд.