Танц с дракони

— Никой не е умрял от това, че е сгънал коляно — беше ѝ казал веднъж баща ѝ. — Който коленичи, може да се изправи пак, с меч в ръка. Който не иска да коленичи, умира.

Бейлон Грейджой беше доказал верността на думите си, когато първият му бунт се провали: кракенът коленичи пред елен и вълчище, за да се изправи отново, когато Робърт Баратеон и Едард Старк умряха.

Така че в Дълбоки лес дъщерята на кракена бе направила същото, когато я хвърлиха пред краля вързана и накуцваща (макар и благословено пощадена от изнасилване), с пламнал от болка глезен.

— Предавам се, ваше величество. Направете с мен каквото пожелаете. Моля само да пощадите хората ми.

Карл, Трис и останалите оцелели във вълчия лес бяха единственото, на което държеше. Само деветима бяха останали. „Дрипавата ни деветка“, беше ги нарекъл Кром. Той беше най-тежко раненият.

Станис ѝ беше дал живота им. Въпреки това тя не усещаше истинска милост у този човек. Беше решителен, несъмнено. И не му липсваше кураж. Хората казваха, че е справедлив… а и да беше справедливостта му сурова и твърда, е, на Железните острови Аша Грейджой бе свикнала с това. И все пак не можеше да хареса този крал. Хлътналите му сини очи сякаш бяха винаги подозрително присвити, с хладен гняв, къкрещ под повърхността. Животът ѝ не означаваше почти нищо за него. Тя беше само негова заложница, плячка, която да покаже на Севера, доказателство, че може да надвие железнородените.

„Много глупаво от негова страна.“ Надвиването на една жена едва ли щеше да внуши страхопочитание у който и да е северняк, а стойността ѝ като заложница бе повече от нищожна. Сега чичо ѝ управляваше Железните острови и на Вранското око щеше да му е все едно дали Аша ще живее, или не. Можеше да означава нещо за онази жалка развалина съпруга ѝ, който Юрон ѝ беше натрапил, но Ерик Железаря нямаше достатъчно пари да я откупи. Но нямаше как да се обяснят такива неща на Станис Баратеон. Самата ѝ женственост като че ли го оскърбяваше. Мъжете от зелените земи обичаха жените им да са меки и сладки и в коприна, знаеше тя, а не облечени в ризница и кожа и въоръжени. Но краткото ѝ запознанство с краля в Дълбоки лес я бе убедило, че няма да му допадне повече и в рокля. Дори с жената на Галбарт Гловър, благочестивата лейди Сибел, той се беше държал коректно и учтиво, но с явно неудобство. Този южняшки крал като че ли беше от онези мъже, за които жените са друга раса, странна и непонятна като великаните, таласъмите и горските чеда. Мечката също го караше да скърца със зъби.