Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— У тях е много хубаво — разправяше Васенка за Вронски и Ана. — Разбира се, аз не се наемам да съдя, но в тяхната къща се чувствуваш сред семейство.
— Какво смятат да правят те?
— Изглежда, че през зимата искат да отидат в Москва.
— Колко хубаво би било да отидем заедно у тях! Ти кога ще отидеш? — запита Степан Аркадич Васенка.
— Ще прекарам у тях юли.
— Ти ще отидеш ли? — обърна се Степан Аркадич към жена си.
— Отдавна исках да отида и непременно ще отида — каза Доли. — Мене ми е жал за нея, аз я познавам. Тя е прекрасна жена. Аз ще отида сама, когато си заминеш, и няма да притесня някого с това. И дори по-добре е без тебе.
— Отлично — каза Степан Аркадич. — Ами ти, Кити?
— Аз ли? Защо да отида? — каза Кити, цяла пламнала. И се обърна към мъжа си.
— А вие познавате ли се с Ана Аркадиевна? — запита я Весловски. — Тя е много привлекателна жена.
— Да — отвърна тя на Весловски, като се изчерви още повече, стана и пристъпи към мъжа си.
— Значи, утре отиваш на лов? — каза тя.
Ревността му в тия няколко минути, особено поради руменината, която бе покрила бузите й, когато разговаряше с Весловски, бе отишла вече далеко. Сега, когато слушаше думите й, той ги разбираше вече посвоему. Колкото и странно да му бе отпосле да си спомня затова, сега му се виждаше ясно, че ако тя го пита дали ще отиде на лов, това я интересува само за да знае дали той ще направи това удоволствие на Васенка Весловски, в когото според него тя бе влюбена вече.
— Да, ще отида — отвърна й той с неестествен, противен на самия него глас.
— Не, по-добре прекарайте утре тук, защото Доли не се е видяла с мъжа си, и заминете вдругиден — каза Кити.
Сега вече Левин преведе смисъла на Китините думи така: „Не ме разделяй с него. Все едно ми е, че ти ще отидеш, но остави ме да се насладя на компанията на тоя прелестен младеж.“
— Ах, щом искаш, ще останем утре — с особена приятност отвърна Левин.
В това време Васенка, който никак не подозираше какво страдание причинява с присъствието си, стана след Кити от масата и като я следеше с усмихнат, ласкав поглед, тръгна след нея.
Левин видя тоя поглед. Той побледня и един миг не можа да си поеме дъх. „Как си позволява така да гледа жена ми!“ — кипеше в него.
— Значи, утре? Моля ви се, да отидем — каза Васенка, като седна пак на стола и отново по навик подгъна крака си.
Ревността на Левин отиде още по-далеч. Той се видя вече измамен мъж, от когото жената и любовникът имат нужда само за да им създава удобства в живота и удоволствие… Но въпреки това той любезно и гостоприемно разпитваше Васенка за неговия ловджилък, за пушката и ботушите му и се съгласи да отидат утре.
За щастие ма Левин старата княгиня прекрати страданията му, като стана сама и посъветва Кити да отиде да спи. Но и тук не мина без ново страдание за Левин. Като се сбогуваше с домакинята, Васенка отново искаше да й целуне ръка, но Кити, изчервена, с наивна грубост, за която после майка й се кара, бутна ръката му и каза:
— Това не е прието у нас.
В очите на Левин тя бе виновна, че бе допуснала такива отношения, и още по-виновна, че така несръчно бе показала, че те не й се харесват.
— Е, как може да ви се спи! — каза Степан Аркадич, който след изпитите на вечерята няколко чаши вино бе изпаднал и най-мило и поетично настроение. — Погледни, погледни, Кити — рече той, като посочи луната, която се издигаше зад липите, — каква красота! Весловски, тъкмо сега е за серенада. Знаеш ли, той има чуден глас, ние си попяхме из пътя. Гой донесе прекрасни романси, новите два. Да бяхте попели с Варвара Андреевна.
Когато всички се разотидоха, Степан Аркадич още дълго се разхожда с Весловски по алеята и се чуваха гласовете им, които пееха новия романс.
Левин седеше начумерен в едно кресло в спалнята на жена си, слушаше тия гласове и упорито мълчеше, когато тя го питаше какво му е; но щом най-после тя сама го запита, плахо усмихната: „Да не би да не ти е харесало нещо у Весловски?“ — той не можа да изтърпи и изказа всичко: това, което казваше, го оскърбяваше и затова още повече го ядосваше.
Той стоеше пред нея със страшно блестящи изпод смръщените му вежди очи и притискаше силните си ръце към гърдите, сякаш напрягате всичките си сили, за да се сдържи. Изразът на лицето му би бил суров и дори жесток, ако едновременно не изразяваше и страдание, което я трогваше. Скулите му трепереха и гласът му се прекъсваше.