Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
За колкото и познати жени и момичета да си спомняше, не можеше да си спомни за някое момиче, което до такава степен да съчетава всички, именно всички качества, каквито, разсъждавайки хладно, той желаеше да види у жена си. Тя притежаваше цялата прелест и свежест на младостта, но не е дете, и ако го обича, обича го съзнателно, както трябва да обича жената: това е едно. Второ: тя е не само далеч от светската суета, но очевидно се отвращава от обществото, а заедно с това го познава и притежава всички маниери на жена от доброто общество, без които за Сергей Иванович бе немислима една другарка в живота. Трето: тя е религиозна, но не несъзнателно религиозна, и добра като дете, каквато е например Кити; нейният живот е основан на религиозни убеждения. Дори до дреболиите Сергей Иванович намираше у нея всичко, което искаше от жената; тя е бедна и самотна, така че няма да доведе куп роднини и тяхното влияние в къщата на мъжа, както той вижда това в случая с Кити, а ще бъде задължена за всичко на мъжа си, нещо, което той винаги е желал за бъдещия си семеен живот. И това момиче, което съчетава в себе си всички тия качества, го обича. Той беше скромен, но не можеше да не види това. И той я обича. Едно съображение против — това са годините му. Но неговият род е дълголетен, той няма нито един бял косъм, никой не му дава четиридесет години, и той помни, че Варенка е казвала, че само в Русия петдесетгодишните хора се смятат старци, докато във Франция петдесетгодишният човек се смята dans la force de l’âge70, а четиридесетгодишният — un jeune homme71. Но какво значение имат годините, когато се чувствува млад по душа, такъв, какъвто беше преди двадесет години? Нима не е младост това чувство, което той изпитваше сега, когато, излизайки от другата страна пак в края на гората, видя в ярката светлина на полегатите слънчеви лъчи грациозната фигура на Варенка, която с жълта рокля и с кошница крачеше с леки стъпки покрай стъблото на старата бреза, и когато това впечатление от Варенка се сля в едно с поразилата го с красотата си жълтееща овесена нива, облята от полегатите лъчи, и зад нивата далечната стара гора, обагрена в жълто, чезнеща в синята далечина? Сърцето му радостно се сви. Обхвана го чувство на умиление. Той почувствува, че се е решил. Варенка, която току-що бе се навела да бере гъби, с гъвкаво движение се изправи и се озърна. Сергей Иванович хвърли пурата и с решителни стъпки тръгна към нея.
V
„Варвара Андреевна, когато бях още много млад, бях си съставил идеал за жена, която ще обикна и която ще бъда щастлив да нарека своя жена. Преживях дълъг живот и сега за пръв път срещнах у вас това, което търсех. Обичам ви и ви предлагам ръката си.“
Сергей Иванович си казваше това, когато беше вече на десет крачки от Варенка. Застанала на колене, тя защищаваше с ръце гъбите от Гриша и викаше малката Маша.
— Тук, тук! Мънички! Много! — казваше тя с милия си гръден глас.
Когато видя приближаващия се Сергей Иванович, тя не стана и не промени положението си; но всичко му казваше, че тя чувствува приближаването му и му се радва.
— Е, намерихте ли нещо? — запита тя, като извърна към него иззад бялата забрадка хубавото си, леко усмихнато лице.
— Нито една — каза Сергей Иванович. — Ами вие?
Тя не му отговори, заета с децата, които бяха я наобиколили.
— И тая тук, до клончето — показа тя на малката Маша една малка гъбка-червенушка, прерязана напреки по коравата си розова шапчица от една суха тревичка, изпод която напираше. Тя стана, когато Маша разчупи на две белите половинки и прибра гъбата. — Това ми напомня детинството — прибави тя, като се отдели от децата заедно със Сергей Иванович.
Мълчаливо изминаха няколко крачки. Варенка виждаше, че той иска да говори; тя се досещаше за какво и примираше от радостно вълнение и страх. Отдалечиха се толкова много, че никой вече не можеше да ги чуе, но той все още не заговаряше. На Варенка беше по-добре да мълчат. След мълчанието можеше да се каже по-лесно онова, което искаха да кажат, отколкото след разговора за гъбите; но въпреки волята си, сякаш неочаквано, Варенка каза:
70
В разцвета на годините.
71
Млад човек.