Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Всъщност и самият Ролоф се ограничава да заключи, че папата е знаел предварително за предстоящия десант на принц Оранжки, и че не е направил нищо, за да го предотврати. Но по никакъв начин не твърди, че Уилям е бил финансиран от Инокентий XI. А Данкелман дава име — макар че го опровергава — но онова „нещо“, което, според интуицията на Ролоф, е ръководело ходовете на папата и го е карало тайно да поддържа Уилям: парите.
Хипотезата, че Инокентий е финансирал начинанието на Уилям, обосновава се Данкелман, се основава естествено на едно предположение: а именно, че папата е знаел за предстоящия десант на принца Оранжки, както Ролоф твърди, че е доказал. Веднъж възкачил се на английския трон, Уилям щял да може разчисти дълговете си към папата и рано или късно щял да му върне всичко, и то с лихвите, като на някой най-обикновен лихвар.
Обаче папата не е знаел нищо, кълне се Данкелман. Не е очаквал нищо от Уилям, защото нищо не е и подозирал за предстоящото нападение над Англия. Това доказват, твърди Данкелман, писмата, разменени непосредствено преди десанта на Уилям, между държавния секретар кардинал Алдерано Сибо, нунция във Виена кардинал Франческо Буонвизи и нунция в Лондон Фердинандо Д’Ада. Според посланията папата е много разтревожен от военните маневри на принц Оранжки и никъде не се прави никакъв намек за тайни преговори между Светия Престол и Уилям. Значи папата не знае.
Дори да допуснем, че Инокентий е изпращал помощни суми на Уилям, настоява Данкелман, парите е трябвало почти със сигурност да минават през канала на нунциатурата в Лондон. Но от вноските от Рим за Лондонската легация, най-внимателно проучени от немския учен, не следва наличието на никаква следа за финансово съдействие на Уилям. Разгледаните документи, завършва доволен Данкелман, „дават пълна яснота по въпроса“. Тезата на Ролоф е разбита. Сразен е всеки един, който някога е дръзвал да твърди, че папата е заемал пари на Уилям Оранжки, quod erat demonstrandum158.
През 1956, най-накрая идва беатификацията на папа Одескалки, според някои и под въздействието на студената война: турците стават метафора на съветската империя, докато живият папа се превръща в продължител на делото на героя отпреди три века. Инокентий е спасил християнския Запад от турското нашествие, Пий го предпазва от ужасите на комунизма.
Истината е трябвало да чака дълго време. След като веднъж се е утвърдила официалната версия, историците са ревностни, както никога преди, при повтаряне на вече казаното. Смущавани може би от въпроси, прекалено стари и същевременно твърде нови, те посвещават само един безразличен поглед на загадъчната бездна, която свързва завинаги Уилям III Оранжки, принца, който върнал Англия на англиканската религия, и най-великия папа на 17 век.
Междувременно никнели като гъби монографии, студии и дипломни работи върху обезкосмяването в Средновековието, ежедневния живот на глухонемите при френския ancien regime или начина, по който възприемат света мелничарите в долна Галиция. Но никой никога не е паднал така ниско, че да се заеме с даването на окончателен отговор на един забележителен исторически въпрос, да прочете честно документацията на рода Одескалки и писмото на Бокастел, да се понапраши малко в архивите.
Папата-наемник
И при все това е така: никой никога не се е опитал да разкаже истината за Инокентий XI. В Националната библиотека „Виктор Емануил“ в Рим разгледах една малка любопитна книжка, написана през 1742: De suppositiis militaribus stipendiis Benedicti Odescalchi (За предположенията относно военната служба на Бенедето Одескалки)от граф Джузепе Дела Tope Рецонико. Цел на Рецонико е да опровергае един слух, който се разпространил почти веднага след смъртта на Инокентий, а именно, че блаженият в младежките си години се е сражавал като наемник в Холандия под испанските бойни знамена, като между другото е бил тежко ранен в дясната ръка. Рецонико твърди, че тогава много младият Бенедето Одескалки наистина е бил войник, но в общинската гвардия на Комо, а не като наемник.
Колко жалко, че авторът е роднина на оня Рецонико, който от Венеция е изпълнявал ролята на параван за рода Одескалки; жалко също, че самите Рецонико са били сродени с фамилията на Инокентий XI. Така че, за да опровергае военното минало на блажения, е трябвало да се подбере историк, който по-лесно би бил приет за обективен. Според Пиер Байл младият Бенедето Одескалки, докато се сражавал като наемник в Испания, е ранен в дясната ръка. Любопитно: както съобщават официалните медицински доклади, папата страдал чак до смъртта си от силни болки точно в този крайник.
158
което трябваше да се докаже (лат.) — (Бел.прев.)