Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Като че не стига това, Герен разяснява, че оригиналите на писмата, които според думите на Далримпъл е трябвало да се намират в архивите на Министерството на външните работи в Париж, не могат да бъдат намерени. Самият Далримпъл, отбелязва Герен, най-искрено си признавал, че никога не е виждал оригиналите, а се е доверявал на копия, изпратена му от някакъв познат. Ответният удар на статията на Герен, макар ограничен в кръговете на историците, е наистина тежък. Десетки са авторите (включително толкова възхваляваният Леополд фон Ранке, пътеводно светило за историците на папството), които с радост са се допитвали до Memoirs на Далримпъл, без да проверят източниците му.
Заключението е неизбежно. Със сляпа последователност, след като веднъж е доказана неистинността на писмата, автоматично се приемат за неверни и фактите, които те съобщават, а в истина се превръща всичко онова, което върви в обратната посока. Ако обвиненията произлизат от фалшиви книжа, обвиняемият веднага става невинен.
Вече остарялата дискусия за взаимоотношенията между Инокентий XI и Уилям Оранжки, която изглеждала разрешена веднъж завинаги от Герен, неочаквано е извадена на бял свят от немския историк Густав Ролоф в началото на Първата световна война. В една статия, публикувана през 1914 в Preussische Jahrbuecher, Ролоф представя нови документи върху Инокентий и принц Оранжки. Един доклад на бранденбургския дипломат Йохан фон Гьортц разкрива, че през юли 1688, няколко месеца преди десанта на Уилям Оранжки на английския бряг, Луи XIV тайно е помолил императора Леополд I Австрийски (католик, но по традиция съюзник на холандците) да не се намесва в случай, че Франция нахлуе в Холандия. Леополд обаче вече е знаел, че Уилям Оранжки възнамерява да нападне Англия, и се оказва пред драматична дилема: да се застъпи за католическа Франция (при все това мразена от цяла Европа) или да подкрепи еретическата Холандия?
Колебанията на императора се разрешили, според доклада на Гьортц, от Инокентий XI. Всъщност папата посъветвал Леополд изобщо да не одобрява действия и планове на Луи XIV, доколкото те „не идват от една правдива страст към Католическата Религия, а от намерението да подчини цяла Европа и впоследствие Англия“.
Леополд, отърсил се от тежестта на религиозното съмнение, не се поколебал да сключи допълнителни договори за взаимопомощ и сътрудничество с Уилям, благоприятствайки по този начин инвазията на Англия от страна на един принц-еретик. Решителното становище на Инокентий XI пристигнало във Виена мигове преди преврата на Уилям, за чието скорошно осъществяване папата трябва да е бил информиран от своя представител в Лондон, нунция Д’Ада. Разбира се, отбелязва Ролоф, все още не е намерено някакво писмо на Инокентий XI, в което той изяснява становището си на Леополд; но е лесно да се предположи, че по-скоро става дума за бързо и дискретно устно послание посредством папския нунций във Виена.
И все пак самият Ролоф не е напълно задоволен от собственото си обяснение. В играта е трябвало да има нещо друго, казва немският историк: „Ако Инокентий беше папа от епохата на Ренесанса, лесно би се обяснило неговото поведение спрямо политическата опозиция във Франция. Но подобна причина след големите религиозни войни вече не е достатъчна.“. Това, което предопределило ходовете на папата било, всъщност е трябвало да бъде нещо друго, от което засега се усеща само настоятелното присъствие.
Играта не е приключила. През 1926 друг немски историк, Еберхард фон Данкелман, се включва в контраатака със заявеното намерение да се сражава и да победи в решителното сражение. С една статия, появила се в периодичното издание Quellen und Forschungen aus italienischen Archiven und Bibliotheken, Данклеман се изправя срещу Ролоф. Не само че Инокентий XI не е знаел за предстоящата кампания на принц Оранжки, казва Данкелман, цитирайки една поредица от писма на ватикански дипломатически представители, но дори следял с тревога развоя на нещата в Англия.
После идва това, което според нас е решаващият момент. Почти мимоходом Данкелман признава, че знае за някогашните слухове, че принц Оранжки е дължал на папата огромни суми. Дългове, вследствие на които Уилям се бил замислил да се откаже от своето Оранжко княжество в полза на Инокентий. Сумите, уточнява Данкелман, били предоставени именно за кампанията в Англия.
В пет реда Данкелман буквално хвърля в краката на читателя истинска бомба. Вярно е, и Сен Симон цитира в своите Memoires тази хипотеза (впоследствие Волтер се намесва, за да я заклейми като недостоверна). Но нито един съвременен, самоуважаващ се и добре подготвен историк никога не е вземал на сериозно скандалната хипотеза, че блаженият Инокентий е заемал пари на принц Оранжки, за да сломи католическата религия в Англия.