Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
— Не бе, само дето Праведника иска да ида на края на света. Да се покрия за малко. Може би най-много ще му хареса, ако се уредя да ме отвлекат във Велики Кеш, или на онзи свят, от който идват нашествениците. — Погледна я изпод вежди; дори не беше сигурен дали му обръща внимание. „Като ще мрънкам и ще се самосъжалявам, поне да се беше вслушала и да хване същината“.
Не точно така беше очаквал да се развият нещата тази вечер. Някой, а може би някои, би трябвало да го черпят с ейл и да му плащат вечерята, да му пеят хвалебствени песни и да го тупат по гърба, докато го заболи. А вместо това не можеше да припари до „Шегаджийска отмора“, че даже и до каналите: трябваше да се махне от града, и то скоро. Дори забавянето дотук можеше да е рисковано.
Вместо да бъде герой, се беше оказал съвсем сам в тази хамалска кръчма и го чакаше изгнание.
„Е, добре, не че съм сам, но при цялото внимание, което ми обръща Флора, все едно съм сам. А съм герой, боговете да ме вземат дано! Момичета, цяла тайфа, трябваше да се тълпят сега около мен“.
Тя вече го гледаше преценяващо. Познат му беше този поглед. Беше погледът, който ти хвърля жена, когато се кани да те помоли за нещо. Джими повдигна вежда и я зачака да изплюе камъчето.
Изведнъж тя се усмихна лъчезарно.
— Знам къде можем да отидем.
— Ние? — Виж, това го изненада. — Какво значи това?
— Майка ми разправяше, че имам дядо и леля в Ландсенд. Казваше, че дядо не одобрявал баща ми. — Очите на Флора се зареяха като на човек, потънал в спомени. — Не че родителите ми са го ми казвали, но понякога се споглеждаха особено, с онези странни усмивки… тъжни като… Все едно — продължи тя. — Можем да отидем в Ландсенд и да видим дали все още имам роднини там. Ще бъде като приключение! Какво мислиш?
Джими примига. Беше идея все пак. Или поне посока някаква.
— Къде е това Ландсенд? — попита той. Беше го чувал, разбира се, но това още не значеше, че знае къде е или каквото и да било за него.
— Знам ли? Никога не съм ходила там. Но можем да го намерим. Какво ще кажеш?
Той помисли, после кимна и сви рамене.
— Защо пък не? Все някъде трябва да отида, но… дали ще ни посрещнат добре, ако им се тръснем така, без предупреждение? В смисъл, щом дядо ти не е одобрявал баща ти… — Стана му неловко и замълча.
Флора присви устни.
— Ами, както я подкара татко, след като мама умря, едва ли мога да го виня, нали?
Джими реши да заобиколи темата как баща й станал свадлив пияница и попита:
— Затова ли не си отишла в Ландсенд, след като баща ти умря?
Флора намръщено поклати глава.
— Бях само на девет години, Джими. Нямах нито пари, нито представа как да стигна там. — Сви рамене и му се усмихна кисело. — А единствените хора, които познавах, бяха тук.
— Значи знаеш как се чувствам аз.
Флора му се усмихна.
— Знам. — Сложи ръка на неговата и я стисна. — Може след вечеря да се опитам да ти оправя настроението.
Той се подсмихна криво, вдигна вежди и въздъхна.
„Е, наистина се чувствам по-добре“, помисли си Джими няколко часа по-късно, протегна се и се усмихна доволно, щом отвори очи. Свещта примигваше почти изгоряла и шареше сенки по тавана. „Много по-добре“.
Беше я завел в най-хубавото си място — една полусъборена къща, с много добра стая, която сам беше дооправил. Протегна се отново, прозя се, обърна се… и видя, че я няма. Чувството му за блаженство се посмали, той сплете ръце под главата си и си припомни.
Малко преди да заспят, тя му беше благодарила.
Джими се ухили. „Герой съм си и нямам грешка, в името на боговете!“
Вратата изведнъж се отвори, той се сепна и се вкопчи в чаршафите.
— Добрутро! — изчурулика Флора.
— Помислих, че си си отишла — въздъхна облекчено Джими, с една ръка на разтуптяното си сърце. С другата пъхна камата обратно под възглавницата.
— Няма да се отървеш толкова лесно от мене — отвърна му тя със смях.
Разгърна шала си. В гънките му беше скрила топъл козунак със стафиди. Устата му се напълни със слюнка от сладката миризма. Флора извади от единия си джоб гърненце с мед, а от другия — масло, увито в носна кърпа.
— Откъде го купи това? — учуди се Джими.
Наблизо нямаше нито пазар, нито пекарна.
— Да го купувам? — Тя го изгледа възмутено. — Не съм толкова добра като тебе, Джими Ръчицата, но ще ти напомня, че прякорът ми идва от крадене на топли печива!
„Вярно“, помисли си той.
Джими стана, уви се с чаршафа и се усмихна, щом тя се засмя на тази негова внезапна проява на свенливост. Докато Флора режеше козунака, той наля останалото от снощи вино и двамата седнаха да свършат важната работа е пълненето на стомасите.