Легенди за Войната на разлома

В малката килия беше тъмно като в рог, така че взеха факлата. Беше по-студено от коридора навън и миришеше на плесен и човешки изпражнения.

На пода имаше тънък мръсен сламеник, а на него, завит с дрипаво одеяло, лежеше мъж. Лицето му беше бледо като восък, очите и бузите — хлътнали дълбоко, а дъхът му — хриплив и болезнен, сякаш всяко вдишване му струваше усилие.

Флора изохка съчувствено и се наведе до затворника. Хвана едната му ръка и започна да я разтрива.

— Съвсем е измръзнал, Джими! — Обърна се и го погледна. — Иди вземи наметалото на пазача.

Джими учудено вдигна вежди — не беше очаквал, че е способна на състрадание към когото и да било. Но ако това беше принцът, трябваше да побързат, ако искаха да го измъкнат оттук. Той постави факлата в скобата до вратата и излезе.

Щом се върна, тя му прошепна:

— Дай да го завием и отдолу; сламеникът изобщо не го пази от пода.

Джими кимна, но го отчая това, че мъжът все още беше в безсъзнание. Как да разберат че е затворникът, когото търсеха, като не можеше да им каже? Младият крадец беше виждал принца само веднъж и от разстояние, но тогава той беше много по-здрав от този окаяник.

Пъхна ръката си под главата и раменете на затворника, надигна го и само дето не го отпрати във въздуха — изобщо не тежеше, все едно че беше направен от пръчки и въздух.

— Е, ако се наложи да го носим, поне ще можем — измърмори той.

— Но той е много болен, Джими — промълви Флора, докато загръщаше наметалото около измършавялото тяло. После отчаяно вдигна ръце. — Чуваш дишането му, нали? Явно е пневмония, има и треска.

— И не знаем дали е принцът — отвърна навъсено Джими.

— Кои сте вие, деца? — прошепна мъжът и бавно отвори блесналите си от треската очи.

След това закашля силно и продължително и се присви, докато спазъмът отмине, с изкривено от болка лице. Щом кашлицата свърши, отново се отпусна в постелята и въздъхна. Двамата му кандидат-спасители го гледаха съчувствено. Накрая той отново отвори очи.

— Е?

Шегаджии сме — отвърна Джими. — Вие кой сте?

Мъжът оформи думата „Шегаджии“ на устните си, но не я изрече. После направи усилие да се усмихне и мършавото му бледо лице се разкриви ужасно. Заговори почти без дъх, между думите имаше дълги паузи:

— Аз… съм… принц… Ерланд… Крондорски… — говореше с гордост, въпреки окаяното си състояние.

— Взел ли си нещо за пиене? — попита Флора. — Устните му са съвсем сухи.

Джими поклати глава.

— Ще пребъркам пазача.

Върна се след секунди и й подаде един мях.