Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
— Ами не си длъжна да го похарчиш всичкото. Не се притеснявай. В края на краищата ми трябваш за прикритие — малкото братче на милото момиче, гледало една стара дама. Трябва и аз да си намеря по-нови дрехи, после ще се срещнем на пристанището — каза той и бързо я целуна. — До прилива.
Флора изхвърча през вратата — гореше от нетърпение да попазарува — и го остави да се облича сам. Щом навлече панталоните си, Джими си помисли, че няма да е зле да намери някой шивач, който бързо да му спретне прилично палто, за да го облече върху втората си нова риза — оная, която им беше купило момчето от банята, докато двамата с Лари се къпеха, се наложи да я изгори след второто пълзене през отходната шахта под килията. Трябваше също да си купи ботуши и шапка като че ли. Мда, млада двойка… не, все пак много малък изглеждаше. Флора беше по-голяма, тъй че едно скърбящо момиче и братчето му, да, това трябваше да мине. Тръгнали за Ландсенд, защото са загубили семейството си.
Изведнъж дори се зарадва, че ще вземе Флора със себе си. Среброто можеше да му е скъпо, но не толкова, колкото вратът му — който дел Гарза с радост бе готов да поопъне — или главата му — която биячите на Праведника с радост бяха готови да пукнат — тъй че идеята никак не беше лоша. Точно така, брат и сестра, тръгнали да навестят деденцето си. А и тя запълваше леглото му по-добре от всяко друго познато му момиче и щеше да е чудесно облекчение в тежкото му изгнаничество. Само дето не си заподсвирква, когато напусна бърлогата си. После спря. „Откога аз станахме ние? Аз съм този, когото Праведника гони от града. Флора е свободна да си остане тук“. Щом тръгна надолу по стълбите, си помисли, че изобщо не я беше канил да замине с него, нито пък тя го беше помолила за разрешение. Джими поклати глава удивен: май вече започваше да разбира какво имаха предвид някои сред Шегаджиите, когато казваха, че са в състояние да направят и най-голямата дивотия, стига жените им да го поискат.
Но се постара да забрави обзелото го раздразнение и насочи мислите си към меката кожа на Флора и кръглото й задниче, и изведнъж му се стори, че цената, която трябваше да плати, май не е чак толкова висока. Когато излезе на улицата, вече почти си подсвиркваше отново.
„Дамата на Крондор“ се оказа стара, малка и тумбеста; дълга около сто стъпки и трийсет на ширина в средата. Миризмата, която се процеждаше от трюмовете, придаваше на кораба съвсем домашна атмосфера за човек, прекарал повечето си живот в каналите.
Качването на борда се оказа изненадващо лесно. Макар повечето пазачи по кейовете да бяха от гвардията на Батира, „Дамата на Крондор“ бе под наблюдението на няколко от „Трошачите на шерифа“, както наричаха градската полиция. Историйката с гостуването при дядо бе разказана набързо, като Флора изглеждаше истински измъчена — не беше изцяло игра след преживелиците и в тъмницата, — и ги пуснаха да се качат. Джими беше благодарен, че бяха решили да си сменят облеклата. Само един поглед към рапирата на бедрото му, и полицаят реши, че е младеж от почтена фамилия.
Флора слезе долу да види мястото, което са им заделили за спане, а Джими остана на палубата да гледа тръгването.
— Този курс често ли го правите? — попита той един от моряците, след като се дръпна от другите няколко, които се разтърчаха по палубата и явно бяха готови да сритат досадния пасажер, за да им се разкара от пътя.
— Два-три пъти в годината — отвърна морякът, докато правеше нещо моряшко, включващо две парчета въже и нож; пръстите му работеха почти автоматично. — Обикновено не толкова рано. Заради бурите, нали разбираш.
— О — каза тъпо Джими.
Вдигнаха от кея последната мрежа с товар — бали, сандъци и чували — и я спуснаха в трюма. Няколко моряци издърпаха металната решетка на централния люк и почнаха да правят разни странни неща с въжета и платна, включващи най-вече дърпане и тичане нагоре-надолу по въжени стълби, докато други моряци им крещяха отдолу. Капитанът беше нисък жилав мъж с прошарена коса, със златна халка на лявото ухо и липсващо кутре на дясната ръка.
— Вдигай платната! — ревна той от задната част на кораба. Платнищата забумтяха и се издуха на избелели кафяви вълни. — Дръпни напред, дръпни малко назад, пускай, задръж! Задръж, казах, не до палубата, кучи синове такива!
Няколко моряци започнаха да изтласкват кораба от кея с дълги весла. Джими преглътна и загледа как покривите на Крондор започнаха да се плъзгат бавно назад; палубата се разтърси леко под краката му. В стомаха му се утаи някакво студено и лепкаво усещане.
Горе на кърмовия мостик пристанищният лоцман започна да дава указания на кормчията; капитанът продължаваше да реве команди на екипажа.