Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)
- Автор: Хан Роналд, Френц Бернд
- Язык: болгарский
- Год: Литера Прима
- Переводчик: Тончо Стаменов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)». Краткое содержание книги:
В такова бъдеще попада командирът от самолетната ескадрила на НАТО Матю Дракс, или както ще го наричат Маддракс. Той трябва да разреши загадката как е попаднал в този непознат свят и какво е станало с изчезналите му бойни другари.
Съдържание:
1. Йо Цибел: Богът от ледовете (Перевод: Тончо Стаменов)
2. Йо Цибел: Градът на прокълнатите (Перевод: Тончо Стаменов)
3. Тимоти Щал: Виж Рим и умри
4. Бернд Френц: Отхвърлените
5. Роналд Хан: Кървавата крепост (Перевод: Тончо Стаменов)
6. Майкъл Периш: Сред белия ад (Перевод: Тончо Стаменов)
7. Бернд Френц: Последната жертва (Перевод: Тончо Стаменов)
8. Роналд Хан: Спящият крал (Перевод: Тончо Стаменов)
9. Майкъл Периш: Змията в рая (Перевод: Тончо Стаменов)
10. Йо Цибел: Богове и варвари (Перевод: Тончо Стаменов)
„Гърмящите оръжия на Спящия крал!“
И при тази мисъл Зеп беше принуден да потръпне. С гърмящите оръжия шега не биваше. Бяха от желязо, трещяха оглушително, оставяха големи дупки в кожата на човека и го просваха мъртъв на земята. В цялата, заобиколена от покрити със сняг планини област, говореше се в Цюри, никой не разполагал с такава власт като братството на ордена на бролианите. А бяха и заможни. Властта и богатството си дължаха на прастаро знание, което ревниво пазеха от шестнайсет поколения насам. Естествено — и на оръжията си.
Зеп въздъхна. После си пое дълбоко въздух, не обърна внимание на лекото треперене на коленете си и се шмугна през високата трева, която стигаше до носа му. След малко съгледа каменната ограда на храма. За щастие около него се виеше синкавата мъгла, която блатото бълваше според капризите си. Скоро тя така обгърна Зеп, че той с мъка можеше да види и върха на носа си.
Когато се добра до зида, до ушите му достигна тихо металическо дрънчене, което се чуваше винаги, когато наблизо имаше бролианец. Те се обличаха в лъскава ламарина, която във вид на плочки покриваше гърдите им, а главите — с шлемове. Смятаха ги за почти неуязвими. Който се спречкваше с тях, трябваше да има здрав череп, защото и ръкавиците им бяха от ламарина и с тях можеше да се нанасят убийствени удари.
Зеп се притисна плътно до стената, затаи дъх и наостри уши. Нямаше съмнение, точно зад каменния вал крачеше пазач. От вълнение по челото на Зеп избиха капки пот. Вслушваше се в приглушеното думкане на сърцето си и проклинаше самохвалството, с което тази сутрин отвърна на въпроса на чичовците си дали има достатъчно смелост да проникне в храма на врага и да изтръгне важна информация. Например дали бролианите вече знаят, че последната им експедиция на юг е попаднала в лапите на степните гуули.
Самата мисъл за гуулите почти накара Зеп да повърне. Но той се стегна. Не беше тук, за да се издаде с неприлични шумове и да го заловят. Беше тук, за да служи на Сивите кардинали, защото му бяха дали надеждата, че ще го повишат в главен шпионин, ако изпълни задачата.
Освен това беше тук, за да напъха в 164-те тайни джоба на наметката си всичко, което не беше здраво закрепено на мястото си. Защото страдаше от досадна болест, за която, за щастие, никой не знаеше: всеки ден по няколко пъти го налягаше мъчителен сърбеж в седалищната област, който Зеп можеше да облекчи само ако присвои нещо, което не му принадлежи. Тъй като през целия днешен ден беше сам и нямаше възможност да задоволи мистериозния си нагон, натрапчивият сърбеж постепенно го съсипваше.
Когато чу стъпките на стража да се отдалечават, стрелна се като сянка покрай каменната стена и стигна до онова място, където имаше врата. Портата беше от гладки, стърчащи напред железни пръчки, които в горния си край завършваха като ужасни остриета на копия. Зеп хвърли един поглед през решетката. Съгледа храсти и непроходим трънак… и две великански фигури. Носеха сандали, фустанели на карета в зелено и бяло, шлемове и сребърни нагръдници. Стояха пред широкото мраморно стълбище, което водеше към храма. Освен това носеха лъскави мечове, а на коланите им висяха всяващите повсеместен ужас гърмящи оръжия, от които човек трябваше да стои по възможност по-далеч.
Храмът зад тях беше тъмен и тих, но Зеп знаеше, че това впечатление е измамно. Без съмнение, зад мрачните стени първосвещениците на бролианите извършваха отвратителни ритуали, заклинаваха своя Спящ крал и очакваха неговото събуждане, та, както гласеше прорицанието, той „да владее на земята над всички хора и всякакви гадини“.
Кога щеше да настъпи денят, когато Спящият крал щеше да се събуди, не беше известно на Сивите кардинали, но се предполагаше, че не е далеч. През последните седмици надменните и без това братя на ордена вървяха още по-надуто из улиците на Цюри. Следователно с пълно право можеше да се очаква, че в близко бъдеще нещо ще се случи.
Сивите кардинали, разбира се, не вярваха, че Спящият крал въобще съществува. За тях той беше само дух страшилище, което бролианите са си измислили, за да се правят на важни. С твърдението, че са гвардия на царя на всички царе, вероятно само искаха да затвърдят владетелските си претенции над кантона. Освен това никой от слизащите от време на време от планината шамани не беше чувал нещо за някакъв си Спящ крал.