Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Отърси рамене.
— Жрицата вижда какво е изписано на лицето ми, защото нейното се превръща в огледално на моето. После кимва. Тоягата й разцъфва от магия… и аз се скитам през някаква безжизнена равнина, сам. Болката, утаена в мен — там, където се е била утаила в мен, вече няма нищо. И докато усещам как се разпадат спомените ми… угасват… разбирам, че просто съм сънувал. И се събуждам. — Обърна се и го погледна с ужасна усмивка.
„Невъзможно. Изкривяване на истината. Видях онази касапница със собствените си очи. Говорих с онази жрица. Бил си навестен в сънищата си, Икариум, с коварна злонамереност.“
Фидлър се окашля.
— Пазили са входа, изглежда. Онова, което ги е издебнало, се е оказало непосилно за тях.
— На Джаг Одан — каза Маппо — са известни като Безименните.
Очите на Икариум го изгледаха твърдо.
— Тоя култ — промълви Апсалар — уж беше престанал да съществува.
Тримата я изгледаха и тя сви рамене.
— Знанията на Танцьора.
— Гуглата да вземе дано гнилите им душици! — запени се Искарал. — Нагли кучи синове, до един — как смеят да имат такива претенции?
— Какви претенции? — изръмжа Фидлър.
Върховният жрец се сви.
— Нищо. Нищо не казвам за това, м-да. Слуги на Азата — ха! Не сме нищо освен пиончици на игралната дъска? Господарят ми ги заличи от Империята, м-да. Задача за Ноктите, Танцьора ще ви каже. Необходимо прочистване, вадене на трън от задника на императора. Сеч и опозоряване. Безмилостно. Твърде много уязвими тайни — коридори на сила, — о, колко пречеха на господаря ми да влиза в Скръбния дом…
— Искарал! — сряза го Апсалар.
Жрецът се сви, като ударен през лицето.
Икариум се обърна към младата жена.
— Кой изрече това предупреждение? През твоята уста — кой?
Тя го изгледа.
— Притежаването на спомени налага отговорност, Икариум, също както непритежаването им те опрощава.
Джагът примига.
Крокъс пристъпи напред.
— Апсалар?
Тя се усмихна.
— Или Котильон? Не, аз съм си, Крокъс. Боя се, че вече започва да ми писва от всички тези подозрения. Все едно че у мен няма нищо, което да не е опетнено от бога, който ме беше обсебил. Бях малко момиче, когато ме взе. Дъщеря на рибар. Но вече не съм момиче.
Баща й въздъхна шумно.
— Дъще… никой от нас вече не е онова, което е бил някога, и всичко, което преживяхме, докато стигнем дотук, не е никак просто. — Навъси се, сякаш се бореше с думите. — Но ти заповяда на Върховния жрец да млъкне, да затаи тайните, които Танцьора — или Котильон — иска да си останат тайни. Тъй че подозренията на Икариум бяха съвсем естествени.
— Да — отвърна му тя. — Вече не съм робиня, каквато бях. Аз решавам какво да правя със знанието, което притежавам. Аз избирам каузите си, татко.
— Ти ме наказваш, Апсалар — промълви Икариум. И отново се обърна към Маппо. — Какво друго знаеш за тези Безименни, приятелю?
Маппо се поколеба, после отвърна:
— Племето ни ги приемаше като скъпи гости, но гостуванията им бяха редки. Вярвам обаче, че наистина гледат на себе си като на слуги на Азатите. Ако в треллските легенди се съдържа някаква истина, то култът като нищо може да датира от времената на Първата империя…
— Те са изкоренени! — изврещя Искарал.
— В границите на Малазанската империя, може би — отстъпи Маппо.
— Приятелю — настоя Икариум, — криеш от мен важни истини. Държа да ги чуя.
Треллът въздъхна.
— Бяха поели дълг да ти наемат попечители, Икариум, и са го правили от самото начало.
— Защо?
— Това не знам. Но след като попита… — Той се намръщи. — В името на благородни клетви? За да опазят Азатите? — Маппо сви рамене.
— Чуканите на Гуглата! — изръмжа Реллок. — Може и вина да е, откъде да знаем.
Очите на всички се извърнаха към него.
Фидлър тръсна глава и подкани:
— Да влизаме.
Ръце и крака. Онова, което дращеше сред гъсто сплетените корени, онова, което се протягаше и извиваше в безнадеждно усилие да се измъкне на свобода, което се протягаше в безмълвна молитва и в смъртна закана отвсякъде, беше безкраен низ от пленен живот — и малко от ужасно одухотворените, гърчещи се пипала и крайници бяха с човешки произход.
Въображението на Фидлър рухваше безсилно пред страстното му желание да си представи възможните тела, глави и лица, свързани с тези крайници, макар и да знаеше, че пред реалността, скрита от гъсто оплетените стени, ще избледнеят и най-лошите му кошмари.