Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Затворът от корени на Треморлор държеше в плен демони, древни асценденти и такава орда от чужди същества, че сапьорът се беше разтреперил от ясното разбиране за нищожеството си — своето и на цялата си раса. Човешките същества бяха като едно крехко листенце на невъобразимо по размери дърво. Слисването го беше разоръжило, беше стъпкало цялата му дързост с безкрайното, несекващо ехо от векове и селения, затворени в този безумен кипящ затвор.
Чуваха екота на битки, кипящи от всички страни, до този момент за тяхно щастие — в други, далечни разклонения на усукания заплетен лабиринт. Азатът беше атакуван от всички фронтове. Пукот на кършещо се дърво ехтеше във въздуха. Зверски писъци разкъсваха сивия като стомана въздух пред тях, гласовете бяха единственото, което можеше да се измъкне от ужасяващата война.
Арбалетът беше станал хлъзгав в ръцете му. Фидлър се провираше все напред и напред, като се мъчеше да стои по средата на пътеката, извън обсега на посягащите от всички страни нечовешки ръце. Стигна до остър завой, присви се и погледна през рамо към останалите.
Бяха останали само три Хрътки. Шан и Джиър бяха отишли нанякъде. Фидлър нямаше представа къде са, нито какво става с тях, но Баран, Блайнд и Руд не изглеждаха особено притеснени от отсъствието им. Сляпата самка пристъпваше невъзмутимо до Икариум все едно че не беше нищо повече от добре обучена спътница на джага. Баран държеше ариергарда, а Руд — пъстра грамада от мускули — чакаше неподвижно няма и на пет крачки зад позицията на Фидлър.
Той потръпна и погледът му отново пробяга към Блайнд. „До Икариум… толкова близо…“ Съвсем ясно разбираше тази близост, също както и Маппо. Ако изобщо беше възможно да се сключи сделка с един дом на Азата, то я беше уредил Сенкотрон. Хрътките нямаше да бъдат пленени — колкото и да копнееше може би Треморлор за мигновеното и окончателно премахване на тези древни убийци — не, сделката предполагаше много по-голяма награда.
Маппо стоеше от другата страна на джага, вдигнал пред себе си лъскавата си костена тояга. Прилив на състрадание изпълни Фидлър. Треллът се разкъсваше вътрешно. Трябваше да пази не само от превъплъщенци — до него, в края на краищата, беше многовековният му спътник, когото обичаше като роден брат.
Крокъс и Апсалар бяха от двете страни на Слуга. Пъст се беше присвил на една стъпка зад тях.
„И сме това. Това и нищо повече.“
Беше се спрял пред завоя, откликвайки на някакво инстинктивно колебание, което сякаш го стисна неумолимо през гръбнака. „Не продължавай. Изчакай.“ Сапьорът въздъхна. „За какво да изчакам?“
Очите му, все още обикалящи по групата зад гърба му, уловиха нещо и замръзнаха.
Космите по гърба на Руд бавно настръхваха.
— Гуглата да го вземе!
Около него изведнъж закипя, едно огромно туловище се извиси пред очите му и нададе рев, от който мозъкът в костите му замръзна. А отгоре, с плясъка на кожени криле, се протегнаха грамадни нокти.
Връхлитащият соултейкън беше кафяв мечок, голям колкото каляска на благородник, хълбоците му се отъркваха в стените на лабиринта, от които се протягаха ръце и лапи и се впиваха в гъстата козина. Сапьорът видя как един нечовешки крайник бе откъснат от тройната става на рамото и оттам швирна стара, черна кръв. Без да обръща внимание на отчаяните напъни, все едно че не бяха нищо повече от дращещи клони и тръни, мечокът се хвърли напред.
Фидлър се хвърли по очи върху сплетените корени — върху сгорещената и мазна като от пот кора, — без да хаби дъх дори да извика предупредително на останалите. Не че беше необходимо.
Мечешкият корем профуча над него като в мъгла — бяла четина, оцапана с кръв — и го подмина още докато сапьорът се превърташе.
Вниманието на мечока бе приковано в кървавочервения енкар’ал, надвиснал отгоре му — друг соултейкън, който врещеше от ярост. Мечешките лапи замахнаха във въздуха, докато крилатото влечуго залиташе назад, право към тоягата на Маппо.
Силата на замаха на трелла беше невъобразима за Фидлър. Топката на оръжието се заби в гръдта на енкар’ала и я прониза с пращене на ребра. Енкар’алът, с големината на вол, буквално се огъна на две от удара. Костите по крилете му се скършиха, вратът и главата му политнаха напред, от очите и ноздрите му рукна кръв.
Влечугоподобният соултейкън беше мъртъв още преди да се натресе в стената от корени. Нокти и ръце го хванаха и го задържаха.
— Не! — изрева Маппо.
Погледът на Фидлър се стрелна към Икариум — но не джагът бе предизвикал вика на трелла, а Хрътката Руд, която нападаше грамадния мечок.