Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— Стаите са пълни, но в коридора има още малко място.
После всички млъкнаха, пастор Прингсхайм започна да говори и неговият изкусен глас изпълни със звънки модулации цялата къща. И докато той горе, до статуята на Христос, кършеше ръце пред лицето си и ги разперяше за благослов, долу пред къщата, под бялото зимно небе, спря запретнатата с четири коня погребална колесница, зад която другите коли се наредиха в дълга верига надолу по улицата чак до реката. Срещу пътната врата, с пушки при нозе, строени в две редици, стояха рота войници начело с лейтенант фон Трота, който с гола сабя в ръка гледаше с пламенните си очи нагоре към еркера... По прозорците на околните къщи и по настилката на улицата протягаха шии много хора.
Накрая във вестибюла настъпи движение, лейтенантът даде с тих глас команда, войниците взеха с тропот за почест, господин фон Трота наведе сабята си, ковчегът се появи. Носен от четиримата мъже в черни наметала и триъгълни шапки, той мина бавно, с люлеене през пътната врата; вятърът понесе уханието на цветята над главите на любопитните, разреши черния кичур пера върху покрива на погребалната колесница, заигра в гривите на конете, наредени едни зад други чак до реката, и развя черните панделки по шапките на кочияша и на конярите. Единични, съвсем редки снежинки падаха в дълги бавни дъги от небето.
Конете на погребалната колесница, покрити целите в черно, така че се виждаха само неспокойните очи, потеглиха бавно, водени от четиримата черни коняри, войниците се присъединиха, една подир друга тръгваха и спираха пред пътната врата и останалите коли. В първата се качиха Кристиан Буденброк и пасторът, в следващата — малкият Йохан заедно с един добре охранен сродник от Хамбург. И погребалното шествие на Томас Буденброк започна да се вие бавно-бавно покрай къщите, по които издигнатите наполовина знамена плющяха от вятъра. Чиновниците и носачите вървяха пеша.
Когато ковчегът, последван от опечаленото множество и минал по гробищните алеи докрай кръстове, статуи, параклиси и голи плачущи върби, стигна близко до семейната гробница на Буденброкови, почетната рота беше вече строена и взе отново за почест. Зад един храст екна в глух и тежък ритъм траурен марш.
И пак отместиха встрани голямата надгробна плоча с пластично изработения семеен герб, и пак в края на голата горичка господата от града застанаха около иззиданата яма, гдето сега спуснаха Томас Буденброк, за да се събере с родителите си. Тук стояха те, заслужилите и заможни господа, с наведени или наклонени печално встрани глави, и между тях, по белите им ръкавици и вратовръзки, се познаваха сенатските съветници. Доста далеко зад тях бяха се натрупали чиновниците, носачите, служителите от канторите и складовите работници.
Музиката секна, заговори пастор Прингсхайм. И когато неговите благословии заглъхнаха в хладния въздух, всички се натъкмиха да стиснат още веднъж ръка на брата и на сина на покойния.
Започна дълго и уморително дефилиране. Кристиан Буденброк приемаше всички съболезнования с онова полуразсеяно и полусмутено изражение на лицето, което му беше присъщо в тържествени случаи. Малкият Йохан, облечен в дебелото си моряшко непромокаемо палто със златни копчета, стоеше до него, навел към земята синкаво-засенените си очи, без да погледне «якото, и извил с нескрита гримаса главата си косо и назад срещу вятъра.
ЕДИНАДЕСЕТА ЧАСТ
ГЛАВА ПЪРВА
Човек си опомня за едно или друго лице, замисля се — какво ли става с него — и внезапно се сеща, че то вече не се мярка по тротоарите, че гласът му вече не кънти съзвучно във всеобщия концерт на гласовете, защото то просто е изчезнало завинаги от сцената и лежи под земята негде вън пред градските порти.
Консулша Буденброк, по баща Щювинг, вдовицата на чичо Готхолд, беше мъртва. И нея, която някога стана причина за такъв страшен раздор в семейството, смъртта увенча със своята изкупителна сияйна корона; трите й дъщери, Фридерика, Хенриета и Пфифи, се почувствуваха сега в правото си да се изстъпят с оскърбени лица пред роднините си, като че искаха да кажат: „Ето, виждате ли, вашите заяждания я умориха!“ — макар че консулшата беше съвсем престаряла.
Госпожа Кетелсен също намери вечен покой. След като в течение на последните години бе заставена да се мъчи от подагра, тя бе умряла кротко, наивно и доверчиво като дете, облажавана от учената си сестра, която все още навремени трябваше да се бори с някои дребни рационалистични навеи и беше свързана здраво с тая лоша земя благодарение на по-издръжливото си телосложение, макар че ставаше непрекъснато все по-гърбава и по-дребна.