Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Пастор Прингсхайм каза, че той самият и тук присъствуващите не се молели вече за живота на тоя мил и скъп човек, тъй като виждали, че светата воля на всевишния е да го прибере при себе си. Молели само за една милост: да му бъде отредена мирна кончина... После прочете с ефектно подчертаване още две молитви, обичайни в такива случаи, и стана. Стисна ръка на Герда Буденброк и на госпожа Перманедер, улови главата на малкия Йохан между двете си ръце и гледа в течение на една минута, треперещ от най-искрена горест, спуснатите му мигли, хвърли повторно студен поглед към сестра Леандра и си отиде.
Когато доктор Лангхалс, който беше си отишъл за късо време у дома, дойде пак, той завари всичко по прежному. Размени само няколко думи с болногледачката и си отиде. Доктор Грабо също се отби още веднъж, провери с кротко лице дали всичко е в ред и си отиде. Томас Буденброк продължи с изцъклени очи да движи устните си и да издава гъргорещи звуци. Здрачът се спусна. Вън се виждаше слаба зимна вечерна заря, която проникваше през прозореца и кротко огряваше изцапаните дрехи, метнати на стол.
Към пет часа госпожа Перманедер се увлече и направи нещо необмислено. Седнала срещу снаха си до леглото, тя внезапно сплете ръце и като си послужи с гърления глас, зачете много високо един псалом.
— „На мъките му страшни, боже — каза тя и всички я слушаха неподвижни, — те молим всички край да сложиш! И нека до самата смърт остане неизменно твърд...“
И се молеше тъй дълбоко пламенно, че се занимаваше постоянно само с оная дума, която в момента произнасяше, без да прецени, че не знае наизуст строфата докрая и че след третия стих неизбежно окаяно ще спре. Така и стана: тя се прекъсна с повишен глас и замени края на псалома с повишено достолепие на осанката си. Всички в стаята чакаха края и се свиваха от стеснение. Малкият Йохан се изкашля тъй тежко, че кашлянето му прозвуча като стенание. И после в тишината не се чуваше вече нищо освен предсмъртното хъркане на Томас Буденброк.
Всички почувствуваха облекчение, когато прислужницата обади, че в съседната стая е сложено малко ядене. Но когато седнаха в спалнята на Герда и загребаха супата, на вратата се изправи сестра Леандра и кимна приветливо с глава.
Сенаторът умря. Изхълца тихо два-три пъти и престана да движи устните си. Тази беше единствената промяна, която стана с него; очите му бяха мъртви още преди това.
След няколко минути пристигна доктор Лангхалс, намести черната си слушалка върху гърдите на трупа, слуша доста дълго време и след най-добросъвестно изследване каза:
— Да, свършено.
Сестра Леандра дигна бледите си кротки ръце и с безименните пръсти затвори предпазливо клепките на мъртвеца.
Тогава госпожа Перманедер падна на колене пред леглото, притисна лице върху юргана и заплака гласно, отдаде се несдържано и без да заглушава или потиска нещо в себе си, на един от ония освежителни изблици на чувства, които винаги стояха на разположение на щастливата й натура. После се изправи с мокро лице, но укрепнала, облекчена, в съвършено душевно равновесие и беше веднага в състояние да се сети за некролозите, които трябваше да бъдат отпечатани незабавно и с най-голяма бързина — огромен куп изящно отпечатани некролози.
Пристигна Кристиан. Работата с него беше следната: за падането на сенатора той узна в клуба и тръгна тутакси. Но понеже се страхуваше, че ще се изправи пред някаква грозна гледка, той отиде на дълга разходка пред градската порта, гдето не можеше да го намери никой. Вее пак накрая дойде и научи още в пруста, че брат му е починал.
— Не е възможно! — каза той и се заизкачва куцешком по стълбата, като шареше с очи наоколо.
После застана между сестра си и снаха си пред смъртния одър. Стоеше там с голата си глава, изпитите бузи, увисналите мустаци и огромния си гърбав нос; стоеше на кривите си и мършави нозе, донякъде прегърбен във вид на въпросителна, и малките му хлътнали очи гледаха братовото лице, което му се струваше тъй мълчаливо, студено, несъгласно и безукорно, тъй недостъпно за всяка човешка присъда. Ъглите на устата на Томас бяха изтеглени надолу с почти презрително изражение. Той, когото Кристиан беше укорил, че няма да плаче при смъртта му, той беше мъртъв, умрял съвсем просто, без да каже дума, бе се оттеглил достолепен и непокътнат и оставяше безжалостно другия — както много пъти в живота — да се черви от срам. Хм, добре ли или подло беше постъпил, като бе посрещал винаги само със студено презрение Кристиановите страдания, „мъката“ му, кимащия с глава човек, стъклото със спирта и отворения прозорец? Този въпрос отпадаше, беше станал безсмислен, тъй като смъртта с някакво своенравно и неокачествимо пристрастие бе отличила и оправдала него, Том, бе взела и закътала него, бе го направила достоен за почит и повелително бе насочила към него всеобщия плах интерес; тази смърт в същото време немареше за Кристиан и щеше да продължава да го дразни с безчислени глупави закачки и неприятности, към които никой не изпитваше уважение. Томас Буденброк никога досега не беше направил такова силно впечатление на брата си, както в тоя час. Успехът винаги е решаващ. Само смъртта вдъхва на околните уважение към мъките ни и благодарение на нея стават достопочтени дори най-невзрачните страдания. „Ти излезе прав, прекланям глава“ — помисли Кристиан, подви с бързо тромаво движение едно коляно и целуна студената ръка върху юргана. После отстъпи и тръгна с блуждаещи очи напред-назад из стаята.