Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Навярно беше виждал Хинтър, надничащ иззад някой от сумрачните прозорци на кулата. Навярно беше искал да каже на Хинтър да се махне и никога да не се връща. Както правеха лошите бащи. Защото може би бащата на Харло изобщо не беше умрял, щом истинската му майка веднъж бе казала нещо за „изгонване на копелето“, а макар Харло да не знаеше какво точно означава „копеле“, беше чувал думата достатъчно често, за да предположи, че се използва за хора, които никой не иска да вижда край себе си.
Но мисълта за Грънтъл го натъжи, затова той отново посегна за делвата с вода и отпи дълбоко.
Байниск го погледа мълчаливо, после стана.
— Разчистили са една нова шахта. Дали можеш да се спуснеш в нея, ако си отпочинал достатъчно?
— Да, Байниск. Готов съм.
Тръгнаха мълчаливо. Но този път мълчанието не беше неловко и Харло го заля такава вълна на облекчение, когато го осъзна, че за момент очите му се напълниха със сълзи. Глупаво всъщност, и опасно освен това. Издебна един миг, докато Байниск гледаше настрани, бързо изтри зацапаните си бузи и избърса ръцете си в ризата.
Дори да беше обърнат към Харло, Байниск вероятно нямаше да забележи. Умът му крадешком пристъпваше по изтърканите камъни на пътеката, водеща към кулата на Хинтър, тъй че да може сам да види призрака. Какво ли щеше да е! Да види със собствените си очи нещо, което не е виждал никога!
Там, в онзи удивителен град, толкова далече. Където всевъзможни чудеса се бутаха с лакти из тълпите по всичките онези бляскави улици. Където призраци спореха с хазяите за наема. Където някои хора имаха толкова много храна, че дебелееха и трябваше да ги носят на носилки. И хората не нараняваха други хора без причина, а хора като Веназ получаваха точно каквото са заслужили.
О, да, той наистина обичаше този град, това място, където никога не беше ходил.
Не бъдете глупави. Възпълничкият мъж с червената жилетка не е толкова тъп, че да се домогва до плача на тълпата, като описва този момент, нито ще посинее в непохватен напън. Повярвайте на Круппе, вие, които толкова припряно хвърляте клевети като въдици в пълното езерце (хванахте нещо, нали? Не, скъпи приятелю, не се перчи с голямата си сръчност, просто този шаран бързаше да излезе навън).
Водното отражение не е тъй гладко; о, не, не е тъй гладко.
Прелестен ли е този град на Байниск, може би мил и топлосърдечен дори, и някак нежно трагичен? Не това е въпросът!
Някои от нас, виждате ли (или не), все пак мечтаят за този град. Където никой от нас никога не е бил.
Това, скъпи мои, е въпросът!
Упреците, след като нещо вече е станало, са убийство. Или, в зависимост от гледната точка, самоубийство. Бленд бе имала достатъчно възможност да обмисли тези неща, докато лежеше плувнала в кръв на пода на кръчмата „При К’рул“. Беше се озовала на ръба, а без Малът нищожният шанс за пълно изцеряване на раните й бе нещо, с което просто трябваше да се примири. Съветникът Кол бе изпратил един местен резач със скромни умения в простия Денъл и той бе успял донякъде да закърпи разкъсаната плът и да спре изтичането на кръв, а след това беше хванал иглата и сушеното черво, за да зашие раните. Всичко това я остави просната на леглото, едва способна да се движи.
Кръчмата „При К’рул“ си оставаше затворена. Някогашният храм се беше превърнал в крипта. Според това, което й беше разказала Пикър, в мазетата не бе останало парче пръст, която да не е мека и рохкава под краката. Древният бог никога не се беше справял толкова добре.
Блупърл и Малът, и двамата мъртви. Самата мисъл за това оставяше дълбоки рани, които се отваряха при всеки спомен, при всяко чувство, което се процеждаше под мрачната броня на вътрешния й контрол. Кучите синове бяха преживели десетилетия във война, битка след битка, само за да ги накълца тълпа наемни убийци.
Ужасът витаеше в глухия ек на опразнени стаи, в безмълвието, процеждащо се от грешни места, в горчивите спорове, които избухваха между Анци и Пикър в кабинета или по коридорите. Дюйкър пък — когато наминаваше — мълчеше, наблюдаваше безпристрастно, като всеки историк, обуздал всякаква своя преценка. И като че ли дълбоко незаинтересуван дали тя — или който и да било от тях — е жива, или умряла.
Слънчевата светлина, процеждаща се през затворените кепенци, й подсказваше, че е ден, вероятно късно следобед, и тя беше гладна, а може би, просто може би, всички я бяха забравили. Беше чула думкане долу от главния етаж и няколко тихи разговора, и тъкмо си мислеше да намери нещо, с което да потропа по пода, когато чу приближаващи се по коридора стъпки. Миг по-късно вратата се отвори и влезе Сцилара с поднос в ръце.