Дан на Хрътките

Увереност като броня, очи, блеснали като мечове; о, този ярък триумф, който е краят на всеки въпрос, на всяко съмнение. Сенките изчезваха, светът грейваше изведнъж, бял и черен. Злото тънеше в слузеста тиня, а добродетелните се извисяваха като гиганти. Състраданието можеше да се задели, да се поднесе само на истински заслужилите го — невинните и благословените. Колкото до всички други — те щяха да горят, защото само това заслужаваха.

Тя танцуваше като отприщена на воля истина. Чарът на простотата разцъфваше чист в крайниците й, яхнал вълните на лекия й като въздишка дъх. Всички мъчителни колебания си бяха отишли, всяко съмнение бе заличено от дара на саеманкелик.

Беше открила формата на света, всеки ръб беше ясен, рязко очертан и неопровержим. Мислите й можеха да танцуват през него почти без усилие, да избягват всякакви спънки и клопки, да не докосват грапавите повърхности, които можеха да я ожулят, да я накарат да трепне.

Блаженството на увереността поднасяше друг дар. Виждаше пред себе си едно преобразено мироздание, в което противоречията можеше с основание да се пренебрегнат, където двуличието не съществуваше, където да служиш на истината в себе си позволяваше с лекота да отхвърлиш всичко, което не съвпада.

Трошицата съзнание, която се таеше в нея като потръпващ в черупката си охлюв, бе в състояние да придаде форма на това преобразяване, да го разпознае като истинско откровение, онова, което бе търсила през цялото време — но все на неподходящи места.

Салинд вече разбираше, че Избавителя е бог дете. Невинно, да, но не по добрия начин. Избавителя не притежаваше никаква увереност в себе си. Той не беше всевиждащ, а сляп. От разстояние двете можеше да изглеждат идентични, там, в необятната прегръдка, в очакващите ръце, в незащитената откритост. Той прощаваше всичко, защото не можеше да види разлика, не можеше да усети дори кой заслужава и кой — не.