Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Очите на Пикър се спряха на трупа на масата. Опита се да си представи такова общество, в което като кравите бедерини всички жени стоят и стенат, докато ги ръчкат с остена на една страна веднага щом поредното теле се изтърси и измучи на земята. Беше безумие. Беше нечестно.
— Добре, че дори жените Сегюле носят маски — промърмори тя.
— Извинявай, какво?
Тя го изгледа навъсено.
— Скрива целия гняв.
— О, не знам какво правят жените, които не са воини — никога не ми е хрумвало да питам. Но те разбирам.
— Но достатъчно ли е това? Толкова ли много воини се избиват, че е необходимо да се иска това от жените?
Дюйкър я погледна и отново извърна лице.
„Кучият син крие някои подозрения.“
— Не знам, Пикър. Би могло. Тяхното дивачество е отвратително.
— От колко време са долу според теб? В мазето имам предвид, в онези бурета?
— Печатите са храмови. Барук допуска, че култът е устоял, в някаква утаечна форма, дълго след предполагаемото му изчезване.
— Десетилетия? Столетия?
Той сви рамене.
— Но какво търсят в Даруджистан все пак? Онези острови са някъде чак на южния край на проклетия континент. Почти хиляда левги ги делят от този град.
— Не знам.
Тя въздъхна и се обърна към вратата.
— Да си виждал Анци?
— При тезгяха.
— Типично. Опразва ни запасите.
— Нерешителността ти го е обезсърчила.
— Запуши го това, Дюйкър — сопна се тя на излизане и го остави сам с проклетия труп. Все едно, беше си надпревара кой от тях ще е най-малко откровен, а й беше омръзнало да увърта и отбива ударите. И все пак нещо в цялата работа бе отключило в нея подозрението, че договорът на Гилдията срещу тях е свързан по някакъв начин с този стар храм и всичките му зловещи тайни. „Намирам връзката и може би ще открия говното, поръчало удара по нас. Откривам го и му мятам една проклетия.“
Анци — беше се подпрял на тезгяха и гледаше сърдито — намери в лицето на току-що влязлата Пикър идеалната жертва.
— Много внимавай — изръмжа й. — Не съм в настроение.
— Не си в настроение за какво?
— За нищо.
— Освен за едно.
— За всичко, което може да се опиташ да ми извъртиш. Виж, за другото вече съм решил сам да го почна, ако трябва.
Тя се облегна на тезгяха до него.
— Ами какво чакаш тогава?
— Чакам Бленд. Щом се вдигне на крака, ще е жадна да тръгне да се бие с тях. Виж, теб не мога да те разбера.
— Анци — въздъхна Пикър, — колкото и да ми се иска да изколя всеки проклет убиец в града воглаве с Майстора на гилдията, не това е източникът на проблема. Някой ги е наел, само че не знаем кой е и не знаем защо. Това вече сме го преживявали. Върнахме се откъдето започнахме, само че този път сме с двама по-малко. — Усети се, че трепери и не може да го погледне в очите. — Знаеш ли, хващам се понякога, че ми се иска Гъноуз Паран да беше тук — ако някой би могъл да разгадае какво става, това е капитанът.
— Господарят на Колодата, да — изсумтя Анци, допи си чашата и се изправи. — Добре, дай да идем в къщата Финнест тогава — може да е там, може и да не е. Все едно, поне ще правим нещо.
— И да оставим Бленд тук сама?
— Не е сама. Тук са Дюйкър и Сцилара. Да не говорим за барда. Никой няма да дойде да ни довърши, не и през деня поне. Можем да се върнем преди свечеряване, Пик.
Тя все пак се поколеба.
Анци пристъпи към нея.
— Виж какво, не съм толкова глупав. Знам какво става в главата ти. Но това наше седене тук е все едно, че чакаме следващия им ход. Знаеш доктрината на морската пехота, ефрейтор. Нашата работа не е да реагираме — работата ни е да удряме първи и да ги караме те да реагират. Вече ни удариха два пъти. Още веднъж — и е свършено с нас.
Въпреки алкохолните пари, които лъхаха от него, сините му очи бяха чисти и гледаха твърдо и Пикър знаеше, че е прав, но все пак… беше я страх. И знаеше, че той го вижда, че се бори с това — отчаяно, — защото страхът беше последното, което очакваше от нея. „Богове. Ставаш стара, Пик. Слаба и страхлива. Те убиха проклетите ти приятели. Едва не убиха най-скъпата ти любов.“
— Съмнявам се, че е там. Иначе щеше да се появи. Заминал е някъде, Анци. Може би няма да се върне никога, а и защо? Където и да е отишъл, сигурно е зает — той е от този тип хора. Винаги се замесва в нещо гадно.