Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
— Не говориш сериозно! — продължи Лари.
— Отчаяни сме. — Джими му даде знак да млъкне. Майчиното не беше толкова претъпкано, колкото преди да съобщят последната заповед, но все пак беше по-пълно от обикновено. Повечето хора, които по това време трябваше да са на улиците, спяха. — Отчаяните времена искат отчаяни мерки. — Джими беше чул някъде тази фраза и много му допадаше: обикновено вървеше, когато човек трябваше да намери сериозно оправдание за нещо.
— Отчаяни, но не тъпи! — опъна се Лари.
— Отчаяните мерки често изглеждат тъпи, преди да си ги приложил — обясни авторитетно Джими. — Това е исторически факт, можеш да погледнеш в кралските архиви, ако не вярваш.
— Не мога да погледна в кралските архиви, а и освен това не мога да чета! — възкликна Лари. Лицето му беше почервеняло, очите му бяха лъснали от отчаяни сълзи. — Но ако можех, бас слагам, че щях да докажа, че не си прав! — Той преглътна и попита унило:
— И какво ще правим сега?
— Първо — каза Джими, — спри да ревеш. Гледат ни.
Всъщност никои не гледаше. Но пък Шегаджиите, като опитни мошеници и крадци, рядко зяпаха някого. Винаги обаче бяха с наострени уши, а Джими не можеше да си позволи да го подслушат. Тъй или иначе думите му като че ли накараха Лари да се стегне. Джими често бе забелязвал, че казаната в подходящия момент глупост може да направи чудеса — стига да е подходящата глупост.
— Извинявай — изломоти момчето. — Аз само…
— Лари — тихо каза Джими. — Ако имаш по-добра идея, кажи ми я. Искам да я чуя.
Приятелят му бавно поклати глава.
— Добре. Виж, ако не успеем, няма и да се провалим. А и Ашър може да е пияница, обаче все пак има репутацията на човек, който си знае занаята. — Потупа момчето по рамото и се усмихна. — Ако не беше така, някой от Гилдията отдавна да му е клъцнал гърлото. Което пък означава, че сега нямаше да ми съдейства.
Лари се усмихна все така унило.
— Взе ли въжето? — попита Джими.
Момчето кимна.
— Скрих го в тунела малко зад свлачището и го затрупах с камъни.
— Добре. — „Трябва да е скрито добре“, помисли Джими. Беше оставил там няколко парцала и бутилка с оцет, преди да дойде в „Шегаджийска отмора“ и Лари не ги беше видял. — Добре, да вървим — каза той и стана.
Лари се облещи така, сякаш очите му щяха да изскочат.
— Сега?!
— Колкото по-рано, толкова по-добре — мъдро каза Джими. — Защо не?
Лари поклати глава.
— Посред бял ден?
— Тъкмо няма да ни очакват — отвърна Джими и му смигна.
— Но ще има повече пазачи, нали? — проплака Лари.
— Че защо? Железните решетки да не би да са по-слаби през деня?
— Не, ама ще са будни, ще обикалят из цитаделата. Ще пазят.
Джими го изгледа с досада.
— Искаш ли да го направим, или не?
— Искам! — отвърна енергично момчето, а Джими го погледна в очите и рече:
— Тогава да тръгваме.
И закрачи към изхода, без да се обръща назад. След миг се усмихна, защото чу стъпките на Лари след себе си. Щяха да успеят и името му щеше да се превърне в легенда сред Шегаджиите завинаги. Грижливо се постара да не мисли за алтернативата — с разните там въжета, остри и нажежени до червено неща, или още по-остри и нажежени до червено железа и още по-остри и нажежени до още по-червено железа и как горят най-нежните части на тялото му.
Джими Ръчицата още нямаше и четиринайсет, общо взето, и като повечето младоци на тази възраст си въобразяваше, че ще живее вечно. Но като повечето Шегаджии, беше виждал доста много смърт — не толкова, че да събуди у него чувството за тленност, но достатъчно, за да го научи на предпазливост.
Единственото, което можеше да направи Джими, бе да се вмъкне в полусрутения тунел и след това да пропълзи в шахтата, водеща към главната килия на крондорската тъмница. Повечето си невръстен живот бе изкарал в скитосване в миризливи канали и вонящи задни улички, тъй че беше свикнал на мръсната миризма и на плътната като кадифе тъмнина. Но ако наистина можеше да съществува ужасна воня, то тя беше тук. Вонята като че ли се беше вкопчила в него. Беше космата, със зъби и зли малки очички, все едно че беше оживяла твар, много зла жива твар, впиваща се в душата му почти физически. Но като повтаряше че никога повече няма да му се наложи да прави всичко това, Джими успя да надмогне предизвикателството й. Върза накиснатия в оцет парцал около лицето си и напъха вързопа с парцали и бутилката с оцет под ризата си за другите. Знаеше, че пристъпът на гадене по пътя надолу може да принуди някой да се смъкне долу много по-бързо и в по-лоша форма, отколкото е редно. Не че миризмата на оцет помагаше кой знае колко, но всичко беше по-добре тук, отколкото да си с открито лице.