Легенди за Войната на разлома

„Скъпа Рутия, моля те, не позволявай това да капне върху мен“, замоли се той. Опря здраво рамене в стената, бързо измъкна запушалката от малката стъкленица, килна я по-настрана от лявата си ръка и опря отвореното гърло в цимента. Задържа го така неподвижно няколко дълги секунди, зачуден как ще разбере дали стъкленицата се е опразнила. Най-сетне реши, че вече трябва да е празна.

Беше го направил. Оставаше само да изчака и да види дали магията ще подейства. Затаи дъх, запънал ръце и крака в стените на шахтата. Не знаеше какво точно да очаква.

Пропусна първите изсипващи се песъчинки от мазилката, но след това един камък падна и го удари по бедрото. Не му беше хрумнало, че ще падат камъни; после си спомни за желязната решетка точно над главата си и бързо се смъкна долу — някаква частица от него виеше възмутено, че ще трябва да се катери пак.

След по-малко от минута тежката решетка, покриваща шахтата, рухна с трясък върху купчината камъни и пясък, в която се беше изсипала доскорошната здрава зидария.

Джими въздъхна от облекчение, отново намокри с оцет парцала, който бе свалил от носа и устата си, и отново се закатери. Щом стигна горе, видя кръг от лица, няколко ръце се протегнаха да го издърпат. Той примига — макар и осветена съвсем слабо, килията изглеждаше ярка в сравнение с тунелите долу. По влажната слама на пода се разшаваха боси стъпала и той по-скоро усети, отколкото видя струпалите се около него приятели.

— Джими!

Беше Флора. Тя притича до него и го прегърна. После се ококори и хубавичката й уста се сви от погнуса. Въпреки окаяното състояние на килията и обитателите й гримасата й бе твърде красноречива.

— Знам — кротко се извини той. — Тихо, ако не искате стражите да нахълтат! Миризмата е неизбежна. — Измъкна парцалите и оцета изпод ризата си. — Това ще я пресече, но друг изход за навън не можахме да намерим.

— Не мога да сляза там — изхленчи един сакат просяк.

— Да сляза през това? — попита един от слепците.

— На който му трябва помощ, можем да го спуснем с въжето — каза Джими.

Разви го, огледа се за какво да го върже и се спря на решетките. Погледна притеснено към коридора, но не видя никого.

„Добре“. Щом възбудата, предизвикана от появата му, не беше привлякла стражите на бегом, може би бяха в безопасност, поне засега. Но пък защо стражите да внимават толкова с килия без изход?

— Защо го правиш всичко това? — попита го шепнешком Флора. Усмихна му се и поклати глава, явно объркана. — Знаеш, че няма да ни държат тук цяла вечност.

— Няма — отвърна Джими навъсено. — Утре или вдругиден се канят да избесят вас, момичетата, а на просяците ще им ударят по петдесет камшика.

Флора го зяпна ужасено.

— Но защо? Какво толкова сме направили?

— Това, което сте правили винаги — отвърна той. — Просто законът е променен.