Светлият лик на смъртта

Есента в Подмосковието винаги беше красива, но тази година — особено. Обикновено се казва, че природата не е пестила багрите, но в случая това не беше съвсем вярно. Природата явно пестеше златистожълтите и пурпурните тонове, листата бяха още зелени, сякаш не беше октомври, а все още август. Вячеслав Томчак прекарваше цели дни или в разходки из гората, или седнал на верандата в люлеещия се стол, и разсеяно се взираше в небето и в дърветата. Беше му тежко на душата, обладан от чувство за безизходица. Разбираше, че в неговото положение непременно трябва да намери виновник, да насочи цялата си ярост към него — тогава ще му олекне. Но виновник нямаше. По-точно — той не можеше да го намери. Чия беше вината да стане така? Володя Стрелников? Разбира се, че не. От него не може да се иска да се занимава с доскучала му работа само защото приятелите му са негови заместници — би било глупаво и несправедливо. Един мъж сам избира кариерата си и начините да я развива, без да се отдава на сантименталност. Може би беше виновен самият той, Вячеслав Томчак? Но каква, каква беше неговата вина? Че не отказа на приятеля си, когато той го помоли за помощ?

Много му се искаше да намери възможност да упрекне в каквото и да било жена си Лариса, но и в това не успяваше. Лариса постоянно го бе предупреждавала, че събитията в края на краищата ще се развият именно така. Като учен той се погуби, като бизнесмен не се осъществи, а административната работа толкова не му допадаше, че дори не му се мислеше за нея. Томчак ясно разбираше, че депресията и периодът на безработното безделие ще отминат и той ще бъде принуден да се захване със същата административна работа, от която му се гадеше. Пък и къде да я намери тази работа? Да не би телефонът да е прегрял от обаждания, с които хората се надпреварват да го канят на работа? Хайде де! Тепърва ще трябва да обикаля, да моли, да задейства стари връзки и плахо да пита няма ли подходяща длъжност за него — каква да е. Не му се искаше да се примири с подобна перспектива, но и на научната работа можеше да сложи кръст.

Откъм шосето се чу шум на мотор, но Томчак дори не се извърна да види кой от съседите е дошъл на вилата си в края на сезона. Не му се разговаряше с никого. Но колата спря точно пред неговата порта и нетърпеливо изсвири с клаксон. Томчак тежко се надигна от стола и бавно слезе от верандата. На шосето бе спряла колата на Стрелников. Вячеслав бързо отвори портата.

Докато вървяха към къщата, Томчак неволно се любуваше на приятеля си. Беше поотслабнал, още малко побелял, но все така безумно красив и с предишната лека и стремителна походка.

— Ти какво си позволяваш, Славка? — подзе Стрелников без дълги предисловия. — Цупиш се, скрил си се на вилата… Не е работа това. Я сложи чайника, донесъл съм едно-друго.