Смъртта на една марионетка [bg]

— За Бога, няма ли да играете! — викна Харолд. — Опитвам се да поставям пиеса, а не да управлявам менажерия.

Облегна се назад и репетицията продължи. „Амадеус“ не бе лесна пиеса, но предизвикателствата, появявали се пред режисьорските способности на Харолд, никога не можеха да го накарат да трепне, а фактът, че играят много актьори и има трийсет и една сцени, изобщо не беше в състояние да го възпре. Сега вбесен гледаше как шестте момчета от последния клас на местната гимназия, извикани да помагат при смяната на декорите, вяло мъкнат реквизита насам-натам. На автора му е било лесно да си мисли, че тяхното непрекъснато влизане и излизане ще остане невидимо за зрителите по някакъв странен, но приятен парадокс на театъра. Той не си е имал работа с банда зомбирани сомнамбули, неспособни да различат дясната страна на сцената от автобус деветдесет и четири. А Еслин, който през цялото време е на сцената и може да помогне много, е повече от безполезен. Преди години Харолд допусна грешката да каже, че когато той е режисьор, всеки актьор — щом играе, — независимо от положението си, трябва да пази достойнството си и да не пипа нищо вместо сценичните работници. Работата си е само на сценичните работници и на никой друг. Оттогава техният изпълнител на главни роли упорито отказваше да пипа друго, освен личния си реквизит.

— Диърдре — извика Харолд. — Ускори нещата. Смяната на декорите трае два пъти по-дълго от проклетата пиеса.

— Ако беше прочел бележките на Шафър — прошепна Николас на Диърдре, ходила зад кулисите да провери доколко са стабилни едни току-що сковани мебели и сега се връщаше към ъгъла на суфльора, — щеше да знае, че играта продължава и докато се сменят декорите.