Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

– Имаш ли деца? – попита я той.

– Не искам да говоря за личния си живот – сопна му се тя в отговор.

Беше се стигнало дотам, че възприемаха учтивостта му като слухтене. Старостта беше унижение, оскърб​ ление. Ето как Холгер гледаше на ситуацията, а преди малко, когато се нуждаеше от смяна на памперса, дори си припомни стихотворението на Гунар Екельоф „Трябва да се срамуват“.

Не го беше чел от младини, но все още можеше да го изрецитира прилично, може би не наизуст, но почти. В стихотворението ставаше дума за мъж – вероятно алтер егото на поета, – който пише предговор към смърт​ та си, както сам се изразява, и иска последното, което хората ще видят, преди той да си отиде, да бъде юмрук, свит сред водни лилии и мехурчета от думи, издигащи се към повърхността.

Холгер се чувстваше толкова окаяно, че стихотворението като че ли му вдъхна единствената останала надежда – упорството! Несъмнено беше вярно, че състоянието му ще се влоши и скоро ще може единствено да лежи в леглото си като зеленчук, а вероятно щеше и съвсем да изкуфее. Вярно беше също, че нямаше какво друго да очаква, освен смъртта. Но това не означаваше, че трябва да се примири – това беше посланието и утехата на стихотворението. Можеше да свие юмрук в мълчалив протест. Можеше да потъне, горд и разбунтуван срещу болките, памперсите, неподвижността и цялото унижение.

Разбира се, въпреки това животът не беше съвсем черен. Все още имаше приятели и преди всичко имаше Лисбет, както и Лулу, която скоро щеше да пристигне и да му помогне да открие документите. Лулу беше от Сомалия, едра и красива, с дълга, сплетена коса. Пог​ ледът ѝ беше толкова сърдечен, че му връщаше малко от самоуважението. Тя бе тази, която се грижеше за него вечер, слагаше му морфиновия пластир и ризата за спане и го завиваше. Макар и шведският ѝ още да не бе безгрешен, въпросите ѝ бяха искрени. Не говореше глупости в множествено число като: „Сега се чувстваме добре, нали?“. Чудеше се какво да следва и искаше да знае какво е направил самият Холгер с живота си и какво е мнението му. Възприемаше го като човек, не като старец без минало.

Лулу беше един от светлите лъчи в живота му и единственият човек, с когото беше говорил за Лисбет и посещението си във „Флудберя“. Свиждането беше кошмарно. Дори само вида на високата стена на затвора го накара да се разтрепери. Как можеха да пратят Лисбет на такова място? Та тя бе сторила нещо бележито. Бе спасила живота на едно дете. Недостойно беше да постъпят така и когато се срещна с нея в стаята за посещения, Холгер беше толкова разстроен, че за разлика от друг път, не внимаваше какво говори.

Попита я за драконовата татуировка. Винаги се беше чудил, пък и принадлежеше на поколение, което не разбира самото изкуство на татуирането. Защо да се декорираш с нещо, което никога не изчезва, при положение че хората непрестанно се променят и развиват?

Лисбет отговори кратко и сбито, но това беше повече от достатъчно. Той се увлече и започна да бърбори нервно и разпиляно и очевидно разпали въображението ѝ. Беше идиотско, особено като се има предвид, че самият той не знаеше за какво говори. Какво му имаше? Защо се бе държал така? Всъщност знаеше причината. Не беше просто от възрастта или от безразсъдство. Преди няколко седмици неочаквано го посети Май-Брит Турел, възрастна дама с бяла коса и птицеподобен вид. Бе някогашна секретарка на Йоханес Калдин, шефът на детското отделение в психиатричната клиника в Упсала по времето, когато Лисбет била там.