Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

Вратата се отвори. Да не би Лулу да бе подранила с двайсет минути? Чудесно! Само че от прага не долетя весел поздрав, не се чу „Добър вечер, старче“, а само тихите стъпки на нечии крака, които се приближаваха към спалнята. Холгер се изплаши, което беше нетипично за него. Това бе едно от предимствата на възрастта му. Вече нямаше много за губене. Но сега го обзе тревога, може би именно заради документите. Искаше да ги прочете и да помогне на Лисбет. Ненадейно отново бе открил нещо, заради което да живее.

– Ехо – викна той. – Ехо?

– Божке, буден ли си? Надявах се, че спиш.

– Никога не спя, когато ти ще идваш – каза той, осезаемо облекчен.

– Изобщо даваш ли си сметка колко изморен беше през последните дни? По едно време се уплаших, че посещението в затвора ще те довърши – отвърна Лулу и влезе в стаята.

Носеше шарена африканска рокля, очите ѝ бяха гримирани, а устните начервени.

– Толкова зле ли съм бил?

– Почти не можеше да се говори с теб.

– Извинявай, нещата ще се подобрят.

– Ти си любимецът ми, знаеш го, а единственият ти недостатък е, че постоянно се извиняваш.

– Извинявай.

– Ето.

– Какво става, Лулу? Днес изглеждаш особено прив​ лекателно.

– Ще се виждам с един мъж от Вестерханинге. Представяш ли си? Той е инженер и има къща и ново волво.

– Той те ухажва, разбира се?

– Надявам се – каза тя и намести краката и бед​ рата му.

После се увери, че се е облегнал удобно на възглавницата, и повдигна болничното легло, така че Холгер да се изправи до седнало положение.

Докато подвижната част се издигаше с глухо бръмчене, Лулу продължи да разправя за мъжа от Вестерханинге, който се казвал Роберт или може би Ролф, Холгер не чу добре. Лулу сложи ръка на челото му.

– Потен си, глупчо. Трябва да те изкъпя.

Никой не можеше да каже глупчо толкова нежно, колкото Лулу. Обикновено Холгер обичаше да си бъбри с нея, но сега беше нетърпелив. Погледна към безжизнената си лява ръка. Изглеждаше по-жалко от всякога.

– Извинявай, Лулу. Може ли първо да направиш нещо друго за мен?

– Винаги твоите услуги.

– Винаги на твоите услуги – поправи я той. – Нали се сещаш за документите, които прибра в бюрото, можеш ли да ги извадиш отново? Ще трябва да ги прочета още веднъж.

– Нали каза, че са ужасно четиво?

– Така е. Но въпреки това трябва отново да ги прегледам.

– Разбира се, разбира се, ще ги взема.

Тя излезе от стаята, а когато се върна, носеше по-голяма купчина хартия, отколкото Холгер си спомняше да е получавал. Може би Лулу бе взела и разни други документи погрешка. Той отново се притесни или защото в записките можеше да няма нищо ценно, или пък защото можеше да има, което би накарало Лисбет пак да забърка някоя каша.