Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

– На кого?

– Не знам. Чудех се дали не му е хрумнало на момента. Като че ли веднага се засрами от думите си, така че не го разпитах. Стори ми се, че е лично, а по-нататък нещата просто не бяха същите. Накрая станах, той също се изправи, отново се прегърнахме и се целунахме малко вяло. Аз измърморих „грижи се за себе си, Лео“, излязох в коридора и зачаках асансьора. Но размислих, бях раздразнена. Що за нелепа тайнственост? Какво го беше прихванало? Исках да разбера. Но когато се върнах – имам предвид още преди да го видя – осъзнах, че не бива да съм там. Лео седеше в кабинета си и пишеше нещо върху бежов лист хартия. Личеше си, че се старае. Раменете му бяха напрегнати. В очите му имаше сълзи и сърце не ми даде да го обезпокоя. Той така и не ме видя.

– И нямаш представа за какво е ставало дума?

– Впоследствие предположих, че има нещо общо с майка му. Тя умря само няколко дни по-късно, а Лео излезе в отпуска и се отправи на дългото си пътуване. Сигурно трябваше да му се обадя и да изкажа съболезнованията си. Но както знаеш, по онова време собственият ми живот се превърна в ад. Работех денонощно на новото си работно място и се карах с бившия си. Освен това постоянно спях с теб.

– Това трябва да е било най-лошото от всичко.

– Вероятно.

– Значи, не си виждала Лео оттогава?

– Не и на живо, само кратък клип по телевизията. Постепенно бях забравила за него, или по-скоро бях потиснала спомените. Но днес, след като ми се обади...

Малин се поколеба, сякаш търсеше думите.

– Онази сцена в офиса отново изникна в ума ми – продължи тя, – но нещо в нея ми се стори не както трябва. Не можех да определя какво. Това ме човъркаше и накрая толкова се раздразних, че му се обадих. Но си е сменил номера.