Аз преди теб

Извън дома си Уил изглеждаше още по-уязвим.Навън бе студено и с Нейтън го бяхме увили в шала и дебелото му палто, но той пак се умълча - седеше със стисната че-люст, някак смален от голямото пространство наоколо. Всеки път, щом погледнех в огледалото за обратно вижда-не (което правех често, независимо от присъствието на Нейтън, понеже изпитвах ужас, че спирачките на количка-та може да откажат), той гледаше през прозореца с непро-ницаемо изражение. Дори когато спирах ненадейно или

натисках рязко спирачките няколко пъти, той само примигваше леко и чакаше да се успокоя.

Докато стигнем до болницата, по челото ми изби ситна пот. Три пъти обиколих паркинга, понеже се боях да вляза на заден ход в тесните свободни пространства, и накрая усетих, че двамата мъже започват да губят търпение. Най-сетне рампата беше спусната и Нейтън помогна на Уил да слезе с количката на асфалта.

- Справи се чудесно - рече Нейтън и ме потупа по гърба, докато излизаше от колата, но ми беше трудно да повярвам.

Има неща, които едва ли би забелязал, ако не придружаваш човек в инвалидна количка. Едното е какъв боклук са повечето тротоари — или са осеяни със зле закърпени дупки, или са просто неравни. Докато вървях бавно до Уил, който сам караше количката си, забелязвах как всяка неравна плоча го кара да подскача и му причинява болка и колко често му се налага да заобикаля внимателно някое потенциално препятствие. Нейтън се преструваше, че не забелязва, но виждах, че и той е нащрек. Уил просто изглеждаше мрачен и решителен.

Другото, което открих, е, че повечето от шофьорите са адски несъобразителни. Паркират до местата за слизане от тротоара или толкова близко един до друг, че е невъзможно инвалидна количка да мине между тях. Бях шокирана и на няколко пъти дори се изкуших да пъхна бележка с грубо предупреждение под чистачките на предното стъкло, но Нейтън и Уил, изглежда, бяха свикнали. Нейтън посочи подходящо място за пресичане и като застанахме от двете страни на Уил, най-после пресякохме.

Уил не беше казал и дума, откакто бяхме напуснали къщата.

Самата болница бе лъскава сграда с много крила. Безупречната приемна приличаше повече на фоайето на модерен хотел - явен знак, че тук се обслужваха богати пациенти. Стоях отстрани, докато Уил съобщаваше на рецепционист-ката името си, после заедно с Нейтън го последвахме по

един дълъг коридор. Нейтън носеше огромна раница, съ-държаща всичко, от което Уил би могъл да се нуждае по време на краткия си преглед - от високите чаши до резерв-ни дрехи. Напълнил я беше пред мен сутринта, вземайки предвид всички възможни инциденти. „Добре че не се налага да го правим по-често” - каза, след като забеляза ужасеното ми изражение.