Трошача
- Автор: Николов Симеон
- Серия: Трошача #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Трошача». Краткое содержание книги:
Княгинята казва на Архан, че ще има дете. Князът поканва на веселбата първият срещнат от улицата — гадателката Веста, млада, красива жена с дълга черна коса, наметната с дрипаво наметало. Тя му предсказва, че страната ще запустее, градът ще бъде разрушен, а детето му няма да се роди. Торк иска да я съсече с меча си, но Архан не му позволява. Той й дава няколко жълтици и я пуска да си върви. Завалява проливен дъжд. Веста остава в конюшната на двореца при коняра. На сутринта си отива, но му казва да държи няколко коня постоянно оседлани.
Рано сутринта разтревоженият княз праща войници и каменоделци да разрушат Трошача, но е вече късно. Каменният великан, гол и бос, само с набедрена превръзка, премазва пратениците на княза по пътя към крепостта. Главата и раменете на великана стърчат над крепостната стена. Князът и Торк се втурват към крепостната стена да се бият с Трошача. Напразни са опитите на защитниците да го спрат с мечове, копия и стрели. Трошача събаря с каменния си боздуган крепостната стена, а после с юмруци и ритници разрушава целия град. Торк и князът успяват веднъж да го омотаят с въжетата и да го съборят, но сляпата разрушителна сила продължава да вилнее, при което откъсва ръката на Торк.
Князът се връща в двореца и едва успява да изтръгне княгинята от лапите на Трошача. Идва Веста. Тя помага на княгинята. Групата прекарва деня в подземията на двореца, а през нощта с конете, доведени от коняра, напуска града. По пътя княгинята умира, но Веста казва на княза, че ще има син.
Групата на княза стига в гората, където живее племето на горските ловци. Князът се оженва за Ида, дъщерята на вожда Берил, която му ражда син. Архан тайно построява метателни машини и се връща при езерото. Групата дразни великана. Той се събужда и тръгва срещу нарушителите на покоя му. Архан успява да докосне колената му с вълшебна течност. Трошача губи равновесие върху трупите, които се търкулват под краката му, полита по стръмнината и пада в езерото. Само главата с тъпото му чело остава над водата.
Архан довежда своето семейство във владенията си и започва да възстановява града.
От сянката на едно дърво излиза Зияд, управителя на княжеската конюшня. Той е среден на ръст, широкоплещест, с къдрава черна коса. Много е млад за високата длъжност, но големият му опит и обичта към конете го правят незаменим помощник.
Скачаш от коня. Зияд се покланя мълчаливо и поема юздите първо от теб, сетне от Торк. Зияд повежда конете към конюшнята, а двамата с Торк влизате в двореца.
Кой ще те посрещне?
Слугите — попадаш на 13.
Главният камердинер — отиваш на 64.
Княгинята — мини на 75.
167
Няколко минути по-късно стигате на върха. Пред вас се издига високата кула. Оглеждате я внимателно от всички страни, но никъде не виждате прозорци. Край кулата са наредени дебели здрави греди.
— Торк и Веста остават тук! — заповядваш ти.
Двамата със Зияд слизате от конете и приближавате до входа на кулата. Чукаш на вратата веднъж, два пъти, трети път. Никой не ви отваря.
Влизаш в кулата. След теб пристъпва Зияд. Наоколо цари полумрак, само отгоре идва слаба мъждукаща светлина. По вътрешната стена се вие и изчезва във висините една безкрайна стълба. Нещо прошумолява в краката ти. Два тлъсти плъха!
Ако искаш да се качиш по стълбата, мини на 243.
Ако не виждаш смисъл в изкачването, попадаш на 231.
168
Трябва да бъда по-предпазлив, казваш си и в този миг се чува вой на див звяр. Конят ти се изправя на крака и полита напред като стрела. След теб препуска старият воин Торк.
Обръщаш глава назад и виждаш пътеката, осветена от луната. Някакъв див звяр, може би мечка, се изправя на задните си лапи. Конете на войниците цвилят отчаяно. Ездачите едва се задържа на седлото.
Лъкът е вече в ръцете ти. Сваляш една стрела, тетивата звънва и стрелата пронизва звяра. Чува се неговият страшен рев. Много късно! Обезумели от ужас, конете хвърлят ездачите по стръмния склон. Двамата умират веднага.
Трябва ли да продължа пътя, казваш си. Да, трябва!
Мини на 220.
169
Даваш знак и последната, най-горната катапулта изстрелва заряда си. Огромният камък профучава над езерото и се разбива в главата на Трошача. Това вече е прекалено и за мързел като него.
Трошача поглежда Торк и праща с длан една вълна към него. Конят на воина се втурва нагоре по стръмнината и едва успява да избегне вълната. Когато водата в езерото се успокоява, Торк отново се връща на брега.
Ако предвиждаш неочакван ход на Трошача, мини на 44.
Ако смяташ, че всичко върви по план, отиваш на 120.
170
Светкавично отскачаш встрани. Въпреки това усещаш близостта на звяра и разбираш, че битката с него няма да е от леките. Посягаш към дръжката на меча, но веднага се отказваш от това оръжие — звярът е необикновено голям и трудно можеш да го поразиш, без да те засегне. Това е необикновено чудовище, глиганомечобик.
Животното се обръща и се втурва към теб с цялата сила на своето могъщо тяло. Рогата му са насочени към теб. Разстоянието между теб и глиганомечобика бързо се стопява.
Сваляш лъка и опъваш тетивата. Стрелата улучва звяра в лявото око. Късно! Звярът е вече на две крачки от теб. Преди да отскочиш, рогата му се забиват в гърдите ти.
Нощният поход завършва трагично. Започни от 1.
171
В момента, когато главата на звяра се отделя от тялото му, те лъхва сух, горещ вятър. От досегашната прохлада не остава и следа. Задъхваш се, не ти стига въздух. Железни обръчи сякаш стягат гърдите ти.
Отпускаш се на земята. От нея лъха хлад. Това е една малка почивка за измъченото ти тяло.
Нов полъх на вятъра сякаш изгаря дробовете ти. Ако не престане този сух, жесток вятър, скоро ще умра, казваш си и затваряш очи. Дишането ти се учестява, а горещият въздух сякаш прогаря вътрешностите ти.
Горещият вятър спира така неочаквано, както се е появил. Не смееш да повярваш, че и този път остана жив!
Мини на 93.
172
Напускате зелените поля и навлизате в каменистата пустиня Тоби. Пред вас няма ни път, ни пътека. Докъдето стига погледът се простират само скали — огромни, назъбени и жълти, напечени от яркото слънце.
Над пустинята трепти мараня. Далечните предмети плуват пред погледа, сякаш са недействителни, а плод на нечие въображение. Струва ти се, че човекът, който отрива с длан потното си чело, не си ти, а някой друг. Доскоро тоя човек беше владетел на малко, но благоденстващо княжество, днес той е само един от четирите пътника, които пътуват на кон през пустинята, без да знаят защо.