Престъплението в къщата на Грюн
- Автор: Сенекал Жакмар —
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Венова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Престъплението в къщата на Грюн». Краткое содержание книги:
И наистина, последната издънка на Пощаузенд се появи пред двамата мъже в бойни доспехи: костюм от сиво-зелен туид, кожени ръкавици с цвят на прясно мляко, съчетани подходящо с обувките, голяма мускетарска шапка с изумруденозелено перо. Беше висока и масивна жена с широки рамене, четвъртита брадичка с мъжествен и решителен израз. Тя признаваше петдесет от годините си, имаше десет отгоре и тъй като русото на косите й не дължеше много нещо на природата, можеше да мине за първа братовчедка на Вотан Грюн. Полицаите прекосиха по петите й застланото с плочки преддверие, изкачиха старинно стълбище и се озоваха в библиотеката, спомената от Вецел. Прозорците на тази просторна стая гледаха към възхитително поддържан английски парк. Стените бяха покрити с лавици, които криеха хиляди ценни книги в скъпи подвързии, някои от които излезли от ателието на Грюн. В средата на стаята няколко ниски маси и широки кожени кресла — стари, протрити, но удобни — подканяха към четене или просто към мързелуване. По знак на домакинята двамата мъже се настаниха в тях.
— Тук — заповяда властно хубавицата Агат. И тъй като изненаданият Холц не разбираше нищо и не се помръдваше, тя добави: — Срещу светлината сте и не виждам чертите ви. Винаги съм гледала мъжете в лицето и вие, малкият, надявам се, нямате намерение да ме променяте на моята възраст, нали?
Изумен, Холц смени мястото си, а Рен-Камион дьо Пощаузенд се разположи в креслото, което току-що беше освободил.
— Знам, знам. Сега вие не ме виждате. Толкова по-зле за вас. Когато стигнем до последния разпит и когато ме затворите в един от зловещите ви кабинети на улица Нюе бльо, ще можете да насочите към очите ми колкото си искате прожектори.
— Не сме стигнали дотам! — рече Дюлак шеговито.
— Точно това казвам и аз! — подсили възрастната дама. — И какво, пречукали са я? Бедничката! Толкова млада! Толкова красива! И толкова чаровна. Тя обожаваше стихотворенията ми. Четохте ли „Цветята на моята градина“?
Дюлак отговори предпазливо, че не е имал това удоволствие, но е чул свой колега да хвали произведението. Безсрамна лъжа, която беше възнаградена с хищна усмивка от страна на дамата.
— Не знаех, че полицаите толкова се увличат по изкуството! Напомнете ми след малко да ви дам един екземпляр с посвещение. Издадох стихосбирката за своя сметка и са ми останали още няколкостотин на тавана. Представете си, този претенциозен Грюн отказа да направи подвързията, която му бях поръчала, само защото изразих надеждата, че може да ми отстъпи в цената като на приятел! Бедничката! — продължи тя без никаква видима връзка. — Да умре така, покосена в най-хубавата си възраст. Но ако беше живяла, сигурно щеше да стане госпожа Грюн. Коя от тези две участи е по-малко за завиждане?
Дюлак отвърна:
— Както казваше Молиер, по-добре да си женен, отколкото мъртъв.
— Несъмнено, несъмнено! Само не и когато годеникът се нарича Грюн. Когато умря първата съпруга на Вотан, почувствувах, че трябва да кажа само една дума, за да се пъхна в още топлото легло на нещастницата. Обаче не произнесох тази дума. Вотан го изстрада, но понеже е горд, никога не е намеквал за това. Единствено очите ни се бяха разбрали. Не след дълго той срещна тази малка Едвиж. Много млада. Прекалено млада! Накратко… това доказва, че всеки мъж, дори един артист като Вотан, винаги се остава да бъде победен от своите нагони и апетити за удоволствие. Наистина, добре сторих, момчето ми, като ви преместих, имате съвсем романтично лице. Как се казвате?
— Инспектор Холц, госпожо графиньо — отби Холц, като натърти на думата „инспектор“, което видимо не развълнува събеседницата му.
— Очарователно! Страшно очарователно! Само че не съм графиня, а баронеса. Никакво значение — добави тя, пресичайки с ръка протестите и извиненията, които Холц начеваше.
Точно в този момент се чу яростно драскане по една от вратите на библиотеката.
— Май-жонг, съкровището ми, сладурчето ми! Познай кой е тук! — провикна се поетесата, докато крачеше към вратата, която отвори със замах.
На прага стоеше миниатюрен пекинез, тя го взе на ръце и го понесе към двамата мъже, без да спре да приказва:
— Твоят голям приятел инспектор Дюлак, спомняш ли си, който положи толкова усилия, за да те намери. Хайде, инспекторе, кажете добър ден на своя голям приятел!
И тя повелително разположи кучето върху коленете на инспектора, който, сдържайки гримасата си, се зае да чеше животното по ушите.
— Позна ви! — постанови Агат Рен-Камион, напълно забравяйки, че инспекторът и нейното съкровище никога не се бяха приближавали един до друг.
— Този детайл ни доказва интелигентността, паметта и чувството за вярност, което тези малки гадини притежават — изрече колкото се може по-любезно Дюлак.