Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— Бог не желае да бъдем нещастни! — възкликна тя, докато пристъпваше напред.
Александър прехапа устни и се изчерви, защото заклинателката явно четеше мислите му. Беше впечатлен и от това как уверено и изправено вървеше тя. Сестра Идит приседна начело на масата с грацията на придворна дама и протегна ръка.
— Нахранихте ли се? — Тя взе едно хлебче и го разчупи.
— Най-пресен хляб и сирене, госпожо — отвърна сър Годфри. — И силен ейл, какво друго би могъл да иска човек?
Заклинателката се засмя весело.
— Наистина, какво повече, сър Годфри? Трябва да се подкрепите. Дяволът може да използва празния стомах и слабата воля в своя полза. Казахте ли молитвите си? — попита тя тихичко.
— Да, госпожо.
— Начертахте ли плановете си? Двамата мъже се спогледаха загрижено.
— Ако влезете в лабиринт, добре е да се водите по стената. Какво знаете дотук?
Александър бутна дървената паница настрани.
— Искаш ли ейл, госпожо?
— Да, но в малка чаша.
Александър стана, донесе чаша, напълни я до ръба и внимателно я сложи между тънките пръсти на заклинателката.
— Ръцете ти са топли — усмихна се тя. — Кръвта във вените ти е гореща, Александър Макбейн, и това е хубаво. Но не отговорихте на въпроса ми.
— Това, което знаем, е много малко — отвърна сър Годфри, като внимателно наблюдаваше заклинателката. Можеше да се закълне, че тя вижда всяко движение, което те правят.
— И какво е то? — попита тя остро.
— Да, госпожо, има няколко следи. Първо, студентите, които са изчезнали от „Стейпълтън Хол“ в Търл. Трябва да отидем там. Второ, тази странна история в тринитарианския манастир — там също трябва да отидем.
Заклинателката кимна.
— В края на краищата — продължи сър Годфри — манастирът е построен на мястото, където някога се е издигала кулата на стригоите. Съществува и проблемът с внезапната и загадъчна смърт на абат Самсън. А трябва да посетим и семейство Мортимър. — Сър Годфри погледна към Александър. — Къде е имението им?
— Някъде между това място и Уудсток.
— И накрая — заключи сър Годфри — трябва да разпитаме студента, който лежи в градския затвор. Може да ни каже нещо полезно.
— Тогава — каза сестра Идит, докато триеше пръстите си в салфетка — да започваме незабавно.
Мъжете изненадано се спогледаха.
— Идвам с вас — каза твърдо заклинателката. — Може да съм сляпа, но ще бъде прекрасно да бъда отново сред хора и да изслушвам проблемите им. — Лицето й стана тържествено. — Може да съм ви от полза. — Тя се изправи и леко докосна ушите на Александър. — Ти слушаш с това, но аз слушам с душата си. — Вдигна ръка, все едно се кълнеше. — Обещавам, че ако ви преча, ще се върна тук, но бих искала да дойда.
Александър погледна сър Годфри, който сви рамене и разпери ръце.
— Разбира се, госпожо — отвърна рицарят, докато писарят му правеше гримаси. — Но няма да се излагаш на опасност.
— На опасност ли? — Заклинателката отметна глава и се засмя. — Сър Годфри, живяла съм в опасност през целия си живот.
Разговорът беше прекъснат от силно чукане на вратата. Влезе игуменката, която водеше разчорлен войник, чиито ботуши бяха покрити с кал. Кални пръски имаше и по непраната му горна дреха. Войникът поздрави и тримата, но Александър видя, че беше впечатлен от заклинателката. Игуменката, която стоеше зад него, се намръщи неодобрително — мъжът миришеше на конска пот и триеше сополивия си нос с опакото на ръката си.
— Праща го шерифът — обяви тя.
— Какво има?
— Сър Осуалд — пратеникът притвори очи, — сър Осуалд изпраща своите… изпраща своите..
— Приветствия — предположи сър Годфри.
— Не, сър, своите поздрави. Той настоява веднага да отидете в замъка.
— Защо? — попита Александър. Мъжът разтвори очи.
— Бог знае, господарю, но тази сутрин донесоха някакво тяло. Чаршафът беше целият в кръв. Още капеше, когато сър Осуалд нареди да занесат трупа в едно от подземията.
— Още едно убийство — прошепна заклинателката. — Може би трябва да започнем от замъка.
Пратеникът беше освободен и Годфри и Александър се качиха в стаите си, за да вземат мечовете, и наметките си. Заклинателката остана да размени любезности с игуменката, която с нетърпение очакваше да разбере какво ще иска сестра Идит.