Изменникът

Пета глава

— В полицията не ми повярваха. Настояват, че просто съм разстроена след случилото се. — Мери Фарнсуърт беше единствената жена, която познавах, в чиято уста думата „разстроена“ звучеше нормално.

Бяхме във всекидневната й. Нищо не беше счупено или дори преместено, поне не за окото на външен човек. Опитах се да оставя Кори в колата, но Мери не ми позволи. Настоя, че вън е горещо, а и би било прекалено неучтиво. Може и да си имаше неприятности, но си оставаше безупречна домакиня.

Беше ясно, че Ем никога не е водил Кори в къщата. Мери я виждаше за пръв път и явно се опитваше да разбере какво точно има между нас. Мери не знаеше за Тиш, нямаше начин да е чела вестниците или да е гледала местните новини. Беше изнервящо. Сякаш Тиш беше още жива в свят, в който не бях допуснат.

— Защо мислиш, че е влизал някой?

Въпросът ми я засегна.

— Не мисля, Джон. Знам. — Поомекна. — Винаги мога да позная. Семейна черта. Усещаме… усещаме чуждото присъствие.

— Има ли някакви следи? Нещо да липсва?

Тя поклати бавно глава.

— Нищо не е откраднато. Но са били в кабинета на Мики. Знам го, Джон. Нещата бяха съвсем леко разместени. Все едно че ги е бутнала жената, която ни чисти. Мисля, че са били и в останалата част от къщата. Но за кабинета съм сигурна. Преместили са стола на Мики. Знаеш колко държеше Мики на реда. Този стол е бил пипан. А и това обаждане от Пентагона.

— Какво обаждане?

Изглеждаше уморена. Прическата й беше само 99 процента перфектна. Ако през последните няколко дни собственият ми живот не се беше обърнал нагоре с краката, сега щях да съм на страната на полицията. Тя можеше и да греши. Досега момчетата, които си падаха по претърсването на къщи, не си бяха правили труда да бъдат толкова прибрани.

— Някой искаше да ме отстрани от къщата. Обади се някакъв майор. Каза, че е майор Брейди. Беше ужасно досаден. За бога, искаше ми се да го зашлевя през слушалката. Каза ми, че трябва да отида и да се разпиша за личните вещи от бюрото на Мики. Трябвало да разпозная всяка една от тях. — Докосна чело с върха на пръстите си. — Наистина ми се стори малко брутално. Но съм виждала толкова промени в армията, та предположих, че сега редът е такъв. Отидох. Номерът на офиса, който ми беше дал, беше на някаква стая на Въздушните сили. Никой не беше чувал за майор Брейди. Качих се в кабинета на Мики. Изненадаха се да ме видят. — Тя се усмихна при спомена. — Лично помощникът на Мики прибрал нещата му. Щял да ми ги донесе. Не трябваше да подписвам нищо.

— Каза ли това на полицаите?

— Не ме изслушаха. Загубиха интерес веднага, щом им казах, че не липсва нищо. — Тя се вгледа в Кори, после се върна към мен. — Съжалявам. Не ви предложих дори кафе. Ще седнете ли за малко?

— За бога, Мери, не сме дошли за кафе.

— Аз бих пила — обади се Кори.

Мери се усмихна така, както я беше учила майка й, и каза:

— Седнете. Казвате се Невърс, нали? Мисля, че в Ню Орлиънс живеят няколко души с тази фамилия. Старо семейство, ужасно горди с френското си потекло. Така и не се примириха, че са ги продали на американците17.

— Семейството ми е от Севера — каза Кори.