Сбогом, лято

— Ето я — отрони Дъг.

Въртеше глава наляво-надясно, сякаш търсеше нещо.

— Какво ще правим? — попита Том.

— А тук има ли духове — обади се Бо, — както разправят?

— Не и в осем часа, доколкото съм чувал — отговори Дъг. — Нито пък в девет. Но към десет от къщата вече се чуват особени звуци. Мисля, че трябва да се помотаем тук, за да разберем така ли е. Освен това Лисабел каза, че ще дойде с приятелките си. Да почакаме и ще видим.

Стояха при храстите до стъпалата на верандата, чакаха и накрая луната се показа.

Някъде по пътеката се чуха стъпки, а откъм къщата — звуци, като че ли някой се качваше по стълба.

Дъг наостри уши, наклони глава, но не успя да различи какво става.

— Стига бе — каза Чарли. — Какво правим тук? Ще пукна от скука. Имам да пиша домашно. Май е по-добре да си отида вкъщи.

— Задръж — спря го Дъг. — Да почакаме още няколко минути.

Чакаха, а луната се издигаше в небето. И тогава, малко след десет, щом последният удар на часовника заглъхна в нощта, чуха шумовете. Откъм къщата — отначало слабо, почти недоловимо, до тях стигна шумолене и стържене, сякаш някой буташе сандъци от една стая към друга.

След няколко минути чуха рязък вик, после още веднъж, след това някакво шептене и пак шумолене, накрая и глух удар.

— Тези звуци — отсъди Дъг — несъмнено са си призрачни. Все едно убиват някого, а после влачат труповете из стаите. Не ви ли звучеше така?

— А бе… — отвърна Том. — Не знам.

— Не питай мен — каза Бо.

— Е — рече и Чарли, — страхотна шумотевица, спор няма. Чуе ли се още един вик, аз се махам.

Стояха нащрек и чакаха, почти забравили да дишат. Тишина. Неочаквано се чуха още стонове и викове, след тях нещо като слаб зов за помощ.

Всичко стихна.

— Дотук бях — отсече Чарли. — На мен ми стига.

— И на мен — призна Бо.

Двете момчета се обърнаха и побягнаха.

Силен шепот накара косъмчетата по тила на Дъг да настръхнат.

— За тебе не знам — обади се Том, — но и аз се махам. Ако искаш да останеш и да слушаш някакви си проклети призраци, стой си, но аз не искам. Ще се видим вкъщи, Дъг.

Том се обърна и избяга.

Останал сам, Дъг се вторачи в старата къща. По едно време чу някой да се качва по пътеката зад гърба му. Обърна се, стиснал юмруци, готов да се брани срещу среднощния нападател.

— Лисабел… Какво правиш тук?

— Казах ти, че ще дойда. Но ти какво правиш тук? Помислих те за бъзльо. Истината ли казват? Намери ли нещо? Тоест всичко това е голяма тъпотия, нали? Няма никакви призраци, нали? Няма начин това място да е обитавано от духове.

— Решихме — обясни той — да дойдем и да почакаме, за да се убедим. Но другите се уплашиха и сега съм само аз. Стоя си тук, чакам и слушам.

Заслушаха се. Тих вик се процеди от къщата в тъмата.

— Това дух ли е? — попита Лисабел.

Дъг напрегна слух.

— Да, дух е.