Сбогом, лято
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Серия: green town #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сбогом, лято». Краткое содержание книги:
Един от най-почитаните разказвачи на Америка — Рей Бредбъри, се завръща сред свежата зеленина на може би най-любимата за читателите негова творба, „Вино от глухарчета“. Съзрявало над пет десетилетия, отдавна чаканото продължение „Сбогом, лято“ е истинско съкровище — прекрасно, затрогващо, печално, смешно, тъжно, прочувствено, мъдро и незабравимо…
Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по „Моби Дик“ на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата „Оскар“. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица „Театърът на Рей Бредбъри“. Има награда „Еми“ за телевизионната си пиеса „Дървото на вси светии“. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.
Върху наредени масички стърчаха големи стъкленици, побиращи по пет-десет литра, пълни догоре с гъста прозрачна течност. Всяка бе запушена със стъклен капак с написан от несигурна ръка червен номер — общо дванадесет. А в стъклениците… дали пък това не бяха нещата, за които подсказваше въпросителният знак?
— Стига бе — промърмори Бо. — Тук няма нищо. Ама че прецакване. Аз съм чао.
Обърна се, дръпна платнището и излезе.
— Чакай — каза му Дъглас, но Бо вече не беше в палатката. — Том, Чарли, Уил, вие няма да си тръгнете, нали? Ще се минете, ако си отидете.
— Но тук няма нищо освен някакви стари стъкленици.
— Чакайте. Не са само стъкленици. Какво има в тях? Дайте да видим отблизо.
Примъкнаха се към подиума и започнаха да се местят бавно покрай него, взираха се в стъклениците. Липсваха етикети, които да им обяснят — само стъкло, течност и мека светлина, която привидно пулсираше от течността и осветяваше запотените им от очакване лица.
— Какво е това вътре? — попита Том.
— Кой го знае. Гледай внимателно.
Очите им шареха и се вторачваха, вторачваха се и шареха, погледите се приковаваха и изучаваха, чак докато носовете им не се приплескаха в стъклата, а устите им не зейнаха.
— Какво е това, Дъг? А онова? Ами ей това там?
— Аз как да знам? Мръдни малко!
Дъг се върна в началото на редицата и приклекна пред първата стъкленица, та очите му да са наравно с незнайното нещо вътре.
Големият ярък прозрачен съд наглед бе приютил голяма студена сива стрида. Дъг я позяпа, смънка нещо под носа си, стана и се премести. Другите момчета го последваха.
В течността на следващата стъкленица бе замряло нещо като парче от прозрачно водорасло или… не, по-скоро водно конче, ами да, миниатюрно водно конче!
А следващата стъкленица побираше подобие на одран заек или гола котка с оскубана козина… нататък ставаха по-големи…
Очите на момчетата се въртяха насам-натам, шареха, застиваха; те стрелкаха с погледи отново първата, втората, третата, четвъртата стъкленица.
— Дъг, какво има в тази?
Петата, шестата, седмата.
— Вижте!
Всички погледнаха — може и да беше някакво животно, катерица или маймунка… ами да, маймунка… но с прозрачна кожа и чудато печално изражение.
Осмата, деветата, десетата, единадесетата. Стъклениците имаха номера, но не и наименования. Нищо не подсказваше какво виждат момчетата, какво смразява кръвта във вените им. Но в края на редицата при табелата за изхода спряха пред последната стъкленица и замигаха.
— Това не може да бъде!
— Не-е…
— Точно това е — ахна Дъглас. — Бебе!
— Че какво прави вътре?
— Мъртво е, тъпчо.
— Да бе, ама… как?…
Очите на всички се завъртяха рязко — към единадесетата, десетата, деветата, осмата, седмата, шестата, петата, четвъртата, третата, втората, първата — първата стъкленица с бледото малко извито нещо, което приличаше на стрида.
— Ако това е бебе…
— Тогава — добави Уил, целият изтръпнал — какви, вдън земя да потънат дано, са всичките тия гадости в другите стъкленици?
Дъглас преброи обратно, после пак поред, но си мълчеше. Цялата му кожа настръхваше като от мраз.
— Нямам думи.
— Дъг, изплюй камъчето.
— Тези неща в стъклениците… — започна той пребледнял, гласът му също бледа сянка. — Те са… и те са бебета!
И сякаш половин дузина чукове се стовариха в половин дузина кореми.
— Не приличат на бебета!
— Може да са твари от друг свят.
„Друг свят — мислеше си Дъглас. — В тези стъкленици, удавени. Друг свят“.
— Медузи — каза Чарли. — Октоподи. Сещате се…
— Има сини очи — прошепна Уил. — Гледа ни.
— Не гледа — възрази Дъг. — Удавено е.
— Недей, Дъг — прошепна Том. — Тръпки ме побиват.
— Да бе, тръпки — каза Чарли. — Аз направо се втресох. Откъде са се взели всички тия неща?
— Не знам — отвърна Дъглас, разтриваше си лактите.
— От сбирката на восъчните фигури, показваха я миналата година. Нещо подобно беше.
— Тези не са от восък — възрази Том. — Ох, Дъг, това ей там си е истинско бебе, някога е било живо. Не бях виждал мъртво бебе. Гади ми се.