Сбогом, лято
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Серия: green town #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сбогом, лято». Краткое содержание книги:
Един от най-почитаните разказвачи на Америка — Рей Бредбъри, се завръща сред свежата зеленина на може би най-любимата за читателите негова творба, „Вино от глухарчета“. Съзрявало над пет десетилетия, отдавна чаканото продължение „Сбогом, лято“ е истинско съкровище — прекрасно, затрогващо, печално, смешно, тъжно, прочувствено, мъдро и незабравимо…
Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по „Моби Дик“ на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата „Оскар“. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица „Театърът на Рей Бредбъри“. Има награда „Еми“ за телевизионната си пиеса „Дървото на вси светии“. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.
Изглеждаше, че това нашествие от момичета се е случило едва ли не за ден, и Дъглас мина през града като в лабиринт от огледала, спусна се по стъпалата до урвата и изкатери до половината пътеката в гъсталака, преди да проумее къде се е озовал. Щом се изкачи на високото, почти успя да зърне езерото, пясъка и палатката с въпросителната над входа.
Продължи и накрая необяснимо попадна в предния двор на господин Куотърмейн, и спря в очакване на незнайно какво.
Полускрит в сянката на верандата, Куотърмейн се наведе напред на люлеещия се стол — проскърца и ратанът, проскърцаха и костите му. За един дълъг миг старецът гледаше на една страна, момчето — на друга, преди погледите им да се срещнат.
— Дъглас Споулдинг?
— Господин Куотърмейн?
Все едно се срещаха за пръв път.
— Дъглас Споулдинг. — Този път не беше въпрос. — Дъглас Хинкстън Споулдинг.
— Сър. — И в гласа на момчето нямаше въпрос. — Господин Калвин С. Куотърмейн. — И отново: — Сър.
— Какво правиш насред моравата?
И Дъглас беше изненадан.
— Ами… не знам.
— Защо не се качиш тук? — предложи Куотърмейн.
— Трябва да се прибера вкъщи.
— Не е толкова неотложно. Защо не се разберем веднъж завинаги за мимолетната бойна слава, взаимната враждебност, призивите за унищожение и тям подобните?
Дъглас едва не се засмя, но откри, че не може да направи първата крачка.
— Виж какво — каза Куотърмейн, — ако си извадя зъбите, няма да те ухапя.
Престори се, че вади нещо от устата си, но спря, защото Дъглас беше на първото стъпало, после на второто, накрая застана на верандата и старецът му кимна да се настани на другия люлеещ се стол.
И тогава се случи нещо забележително.
Щом Дъглас седна, дъските на верандата като че поддадоха само с милиметър под тежестта му.
В същия миг господин Куотърмейн усети, че неговата плетена седалка се повдигна с милиметър!
А щом той се намести на стола си, верандата поддаде под него.
И точно тогава столът на Дъглас се издигна безшумно с милиметър.
Двамата доловиха смътно, че са на краищата на невидима люлка, която с тихия им разговор се поклаща нагоре-надолу — първо Дъглас се спусна, когато Куотърмейн се издигна, после Куотърмейн слезе, щом Дъглас се повдигна незабележимо. Ту единият беше горе, а другият долу, ту обратното, съвсем бавничко.
Ту Куотърмейн беше нависоко в приятния въздух на отиващото си лято, ту Дъглас след миг.
— Сър?
— Да, синко?
„Никога не ме е наричал така“ — помисли Дъглас и погледна лицето на стареца, смекчено от не напълно осъзнато дружелюбие.
Куотърмейн се приведе напред.
— Преди ти да ме попиташ каквото си намислил, нека аз да ти задам един въпрос.
— Сър?
Гласът на стареца звучеше тихо.
— На колко години си?
Дъг усети дъхът му да се процежда между устните.
— Ами-и… на осемдесет и една?
— Какво?!
— Де да знам… исках да кажа… не знам. — И след малко добави: — А вие, сър?
— Я да видим сега…
— Сър?
— Чакай да пресметна. На дванайсет?
— Сър?!
— Или може би на тринайсет ще е по-добре?
— Да, сър.
Нагоре — надолу.
— Дъглас — промълви Куотърмейн накрая, — искам да ми кажеш нещо. В какво е същината на живота?
— Ама че работа! — възкликна Дъглас. — Аз се канех да попитам вас за същото!
Куотърмейн се облегна.
— Дай да се полюлеем.
Нямаше движение нагоре-надолу. Не помръдваха.
— Дълго лято беше — каза старецът.
— Сякаш край нямаше — съгласи се Дъг.
— Не мисля, че е свършило. Още не — рече Куотърмейн.
Пресегна се към масичката до стола, напълни чаша лимонада и му я подаде. Дъглас я взе и отпи малка глътка. Куотърмейн се прокашля и впери поглед в ръцете си.
— Апоматокс…
Дъглас примигна.
— Сър?
Куотърмейн огледа парапета, саксиите с мушкато и плетените люлеещи се столове, на които с момчето седяха неподвижно.
— Апоматокс. Чувал ли си за битката?
— Веднъж, в училище.
— Важното е кой от тях двамата съм аз и кой — ти?
— За кого говорите, сър?
— За Лий и Грант, Дъг. За Грант и Лий. Каква на цвят е униформата ти?
Дъглас погледна ръкавите, крачолите и обувките си.
— Виждам, че и ти знаеш отговора не по-добре от мен — отбеляза Куотърмейн.
— Не го знам, сър.
— Било е отдавна. Двама уморени стари генерали. Апоматокс.
— Да, сър.
— Тъй… — Кал Куотърмейн се приведе напред и ракитените му кости проскърцаха. — Какво ти се иска да знаеш?
— Всичко — отговори Дъглас.
— Всичко ли? — засмя се благо Куотърмейн. — Това би ни отнело поне десетина минути.