Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
Поривът да се бие с Леш не беше само следствие на обстоятелствата, но отразяваше и самата й същност. Осъзнаването на това я накара да се замисли за Джон.
Така решително се беше отдръпнала от него.
Спомни си за онзи път, когато бяха заедно, не последния път, когато той я беше накарал да си плати за това, че го бе отблъснала, а за първия път в жилището й. След секса той беше понечил да я целуне… Очевидно беше искал нещо повече от бързо и грубо чукане. И какъв беше нейният отговор? Беше се дръпнала и беше отишла в банята, където се изми старателно, сякаш той я беше омърсил. После беше напуснала апартамента. Така че не го винеше за начина, по който се бяха сбогували последния път.
Тя се озърна из тъмнозеления си затвор. Вероятно щеше да умре тук. При това сигурно щеше да се случи скоро, тъй като не беше пила кръв от доста време, а се намираше под сериозен физически и психологически стрес. Осъзнаването на наближаващата смърт я накара да се замисли за многото лица, които беше наблюдавала, докато душата им се освобождаваше от тялото. Като убиец, смъртта беше част от работата й. А като симпат, тя беше един вид призвание за нея.
Процесът винаги я беше запленявал. Всеки убит от нея се беше борил срещу съдбата си, дори когато Хекс стоеше надвесена над него с оръжие в ръка, и макар да осъзнаваше, че и да се измъкнеше някак, тя щеше да нанесе нов удар. Това обаче, очевидно не ги беше спирало. Ужасът и болката действаха като енергийни източници, подхранваха битката, и тя познаваше това усещане. Как се бориш за последния си дъх, макар въздухът да не може да проникне в гърлото ти. Как по горещата ти кожа плъзва студена пот. Как мускулите ти отслабват, но ти още разчиташ на тях да се движат и движат.
Предишните, които я бяха държали в плен, я бяха докарвали до смърт няколко пъти.
Макар вампирите да вярваха в Скрайб Върджин, симпатите нямаха концепция за задгробния живот. За тях смъртта не представляваше изход към друга магистрала, а по-скоро към тухлена стена, с която да се сблъскаш. А зад нея нямаше нищо.
Тя лично не вярваше в цялата история за святото божество и независимо дали ставаше дума за възпитание или собствени заключения, резултатът беше същият. Смъртта представляваше краят. Та тя беше наблюдавала настъпването й отблизо толкова много пъти и след огромното страдание… настъпваше нищото. Жертвите й просто спираха да се движат, замръзваха в позата, в която са били, когато сърцето е спряло да бие. И може някои да умираха с усмивка на лицето, но по нейно мнение това беше по-скоро гримаса.
Някой би казал, че са се озовали озарени от бяла светлина пред вратите на царството небесно, ако се съдеше по това как се ухилват, все едно са спечелили от лотарията. Но може би израженията на лицата им не се дължаха толкова на това къде отиваха, а къде са били.
Разкаяние… Всеки изпитва разкаяние за нещо.
Като се оставеше настрана факта, че й се искаше да е родена при други обстоятелства, сред многото й грехове имаше две големи прегрешения, които й тежаха повече от всички останали.
Искаше й се преди всички онези години да беше казала на Мърдър, че е полусимпат. Така след отвеждането й в колонията, той не би дошъл да я спасява. Щеше да е наясно, че е неизбежно другата част от семейството й да дойде и да има претенции спрямо нея и нямаше да свърши по начина, по който се бе случило.
Също така й се искаше да можеше да се върне назад и да каже на Джон, че съжалява. Пак би го отблъснала, защото това бе единственият начин той да не повтори грешката на първия й любовник. Но щеше да му обясни, че вината не е в него. А в нея.
Е, сега поне с него всичко щеше да е наред в създалата се ситуация. Той имаше братята и краля на расата, които да се грижат за него, а благодарение на това, че го е отрязала, нямаше да стори нещо глупаво.
И така, тя беше сама и можеше да разчита единствено на себе си, и съдбата щеше да реши как ще завърши всичко това. След като беше водила живот, изпълнен с насилие, никак не беше изненадващо, че ще срещне такъв край… Но, вярна на природата си, тя със сигурност щеше да повлече и още някого със себе си на път към изхода.
7.
По дяволите, постепенно започваше да се развиделява. Джон хвърли поглед към часовника си, но това беше пълна загуба на време. Паренето в очите му казваше всичко, което му беше нужно да знае, и по-точно — колко малко от нощта им беше останало.