Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
— Второ, трябва да ни предоставяш всяка информация, до която се добереш. Това властно чудовище Ривендж ни нареди да стоим настрана. Твоето идване при нас ни дава много удобно извинение да се намесим.
Джон се почуди защо Ривендж би вързал ръцете на двамата бойци, когато Ай Ем обясни:
— Реши, че може да бъдем убити.
— Със същия успех можеше да ни прикове с вериги към стената — сви рамене Трез. — Именно това беше причината да се съгласим да се срещнем с теб. В мига, когато получихме съобщението ти, знаехме…
— … че това е шансът…
— … който търсехме.
Докато сенките се допълваха един друг, Джон пое дълбоко въздух. Поне разбираха мотивите му.
— Наистина разбираме. — Трез вдигна юмрук и Джон го удари със своя, а той кимна. — Нека запазим казаното в този частен разговор помежду си.
Джон се наведе над бележника.
„Не каза ли, че ще уведомиш Рив за идването ми?“
Трез прочете написаното и отново се засмя.
— О, ще му кажем, че си дошъл и си поръчал храна.
Ай Ем се усмихна мрачно.
— Но не е нужно да научава за останалото.
След като Трез и Джон отидоха отзад, Блей допи колата си, като наблюдаваше с периферното си зрение Куин, който не спираше да крачи наоколо, сякаш му бяха отрязали крилете и това не му допадаше. Не можеше да понесе, че го бяха оставили встрани. Независимо дали ставаше дума за вечеря, среща или сбиване, той държеше да има право на пълен достъп. Мълчанието му беше по-ужасно и от ругатните. Блей стана и отиде зад бара с празната чаша в ръка. Докато си сипваше още от газираната напитка върху кубчетата лед, той се зачуди защо харесваше толкова приятеля си. Той самият беше от учтивите, докато Куин беше по-скоро от типа „разкарай се и умри“.
Явно противоположностите се привличаха. Или поне при него беше така.
Ай Ем се върна и водеше със себе си мъж, който можеше да бъде определен като впечатляващ. Облеклото му беше напълно безупречно, от кройката на тъмносивото палто до идеално лъснатите обувки. Вместо вратовръзка носеше шалче. Гъстата му руса коса беше къса отзад и по-дълга отпред, а очите му имаха цвят на перли.
— Мили боже, какво правиш тук, мамка му? — проехтя гласът на Куин, когато Ай Ем изчезна някъде отзад. — Ти, копеле наконтено!
Първоначалната реакция на Блей беше да се напрегне до крайност, тъй като допусна, че Куин се чувства привлечен от новодошлия. А точно сега най-малко му трябваше отново да се превърне в зрител на шоуто му.
Но после се намръщи. Беше ли възможно…?
Току-що пристигналият мъж се засмя и прегърна Куин.
— Много те бива с думите, братовчеде. Бих казал, че звучиш като… Нещо средно между шофьор на камион и моряк, в комбинация с дванайсетгодишно хлапе.
Сакстън. Това беше Сакстън, син на Тим. Блей си спомни, че вече го бе срещал веднъж или два пъти.
Куин се отдръпна.
— „Мамка му“ всъщност се използва вместо запетая. Не ви ли учат на това в Харвард?
— Повече наблягат на договори, вещно право и искове срещу посегателство от всякакъв характер. Изненадах се, че твоят случай не беше разгледан на последния изпит.
Кучешките зъби на Куин проблеснаха, когато се усмихна.
— Това е човешки закон. Не могат да ме хванат с него.
— Кой ли може?
— Защо си тук?
— Във връзка с имотни сделки на братята сенки. Да не би да мислиш, че изучих човешките закони само за забавление? — Сакстън насочи поглед към Блей. Изражението му мигом стана сериозно и заинтригувано. — Здравей.
Сакстън обърна гръб на Куин и приближи, показвайки такъв интерес, че Блей погледна през рамо, за да провери какво става зад гърба му.
— Блейлок, нали така? — Мъжът протегна изящната си ръка. — Не съм те виждал от години.
Блей винаги се беше чувствал с вързан език в присъствието на Сакстън, защото „наконтеното копеле“ винаги имаше остроумен отговор за всичко. И излъчването му беше като на някой всезнаещ, който не би те посветил в тайните, ако не отговаряш на стандартите му.
— Как си? — попита Блей, когато дланите им се докоснаха.
Сакстън миришеше наистина добре и имаше твърдо ръкостискане.
— Много си пораснал.
Блей почувства, че се изчервява и отдръпна ръката си.
— Ти си все същият.
— Така ли? — Очите му с цвят на перли проблеснаха. — Това хубаво ли е или лошо?