Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Е, друже, на това му викам обяд, нали така? — каза той, захапал пурата със зъби и вдигнал очилата към светлината, за да провери дали няма прашинки по тях. Приличаше на младия Теди Рузвелт42, без мустаци, току готов да поведе конницата нагоре по хълма Сан Хуан или тръгнал по следите на някой див звяр.
— Прекрасен обяд. Благодаря.
Той издуха огромен облак синкав и вонлив дим.
— Страхотна храна, добра компания, много пиячка, какво повече можем да искаме? Как беше онази песен?
— Коя песен?
— „Искам обяд — запя Бъни, — разговор и…“43 т.н., пам-пам-пам.
— Не я знам.
— Аз също. Етел Мърман я пее.
Навън се смрачаваше и докато се опитвах да съсредоточа погледа си отвъд предметите, които непосредствено ни заобикаляха, видях, че освен нас в ресторанта нямаше никого другиго. В един от далечните ъгли се мержелееше някаква неясна фигура, която взех за нашия сервитьор — мрачно същество, обладаващо известна доза свръхестественост, но без да притежава онова всепоглъщащо излъчване, за което твърдят, че е характерно свойство на сенките. Бяхме център на неговото внимание и почувствах как е съсредоточил върху нас цялата сила на своята призрачна омраза.
— Ъ… — рекох и така се наместих на стола, че едва не паднах. — Май трябва да си вървим.
Бъни махна с ръка великодушно и обърна сметката, започна да я разучава, докато ровеше по джобовете си. В следващия миг вдигна поглед и се усмихна:
— Знаеш ли, друже…
— Да?
— Никак не ми се ще да ти причинявам това, но нека този път обядът да е за твоя сметка.
Хвърлих му пиян, изпълнен с недоумение поглед и се изсмях.
— Нямам и пукната пара в себе си.
— Нито пък аз — допълни той. — Смешно е, но изглежда съм забравил портмонето си вкъщи.
— Стига де, шегуваш се.
— Никак даже. Нямам и цент. Бих ти показал празните си джобове, но Пружинко ще види.
Усетих присъствието на злобния сервитьор, който се прокрадваше в сенките и без съмнение с интерес слушаше тази размяна на реплики.
— Колко е сметката?
Бъни прокара треперещия си пръст надолу по колоната с цифри:
— Излиза, че е двеста осемдесет и седем долара и петдесет цента, без бакшиша.
Останах като зашеметен от сумата и смаян от липсата на загриженост у него.
— Това е голяма сума.
— Ами всичката тази пиячка…
— Какво ще правим?
— Не можеш ли да му напишеш чек, или нещо такова? — попита небрежно.
— Нямам чекова книжка.
— Тогава плати с кредитната си карта.
— Нямам кредитна карта.
— Стига, бе!
— Нямам — отвърнах, раздразнен още повече от държанието му.
Бъни избута стола си назад, изправи се и огледа ресторанта със заучено безгрижие, подобно на детектив, който оглежда хотелско лоби. За миг си помислих, че ще драсне, но той ме потупа по рамото.
— Седи си спокойно, друже — ми прошепна. — Отивам да се обадя по телефона.
И тръгна с юмруци в джобовете. Белите му чорапи проблясваха в сумрака.
Нямаше го дълго време. Започнах да се чудя дали изобщо ще се върне, или се бе измъкнал през някой прозорец, оставяйки ме да се оправям със сметката. Най-накрая някъде се затръшна врата и той влезе в стаята с небрежна походка.
— Не се притеснявай, не се притеснявай — каза ми, докато се приплъзна на стола си. — Всичко е уредено.
— Какво направи?
— Обадих се на Хенри.
— Той ще дойде?
— За нула време.
— Ядосан ли е?
— Не — отвърна Бъни, отхвърляйки мисълта с леко махване на ръката си. — Ще се радва да ни помогне. Между нас казано, мисля, че освен това се радва на възможността да излезе от къщи.
След около десет ужасно неудобни минути, през които се преструвахме, че пием утайката на студеното си кафе, в салона влезе Хенри с книга в ръка.
— Видя ли? — прошепна ми Бъни. — Знаех си, че ще дойде. Ей, здравей — поздрави, когато Хенри доближи масата. — Колко се радвам да те видя.
— Къде е сметката? — каза Хенри с безизразен и глух глас.
— Тук някъде, друже — отвърна Бъни, тършувайки между чашите за кафе и алкохол. — Хиляди благодарности. Длъжник съм ти наистина…