Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Баща ти забеляза ли? — попитах.
— Не. Беше пиян-залян. Дори да бях барман в „Оук Бар“ пак нямаше да забележи.
Сервитьорът отново се бе насочил към нас.
— Виж сега, Пружинко се връща — каза Бъни и съсредоточено заби поглед в менюто. — Реши ли какво ще ядеш?
— Какво има в това? — попитах Бъни и се наведох да разгледам питието, донесено му от сервитьора. Беше налято в нещо като малък аквариум, яркочервено на цвят и пълно със сламки, хартиени чадърчета и парченца плодове, стърчащи от всички страни.
Бъни извади едно от чадърчетата и облиза края му.
— Какво ли не. Ром, боровинков сок, кокосово мляко, портокалов ликьор, прасковено бренди, мента и не зная какво още. Опитай го, хубаво е.
— Не, благодаря.
— Хайде.
— Благодаря, не искам.
— Хайде.
— Не, благодаря. Не искам.
— За първи път опитах такова нещо, когато преди две лета бях в Ямайка — заразказва Бъни. — Един барман на име Сам ми го забърка. Рече ми „Изпий едно такова, синко, и няма да можеш да уцелиш вратата“. Мътните ме взели, така и не успях. Бил ли си някога в Ямайка?
— Скоро не съм бил.
— Вероятно в Калифорния си свикнал с палмите, кокосовите орехи и всички такива неща. За мен беше прекрасно. Купих си розов бански на цветчета и всичко останало. Опитах се да накарам Хенри да дойде с мен, но той каза, че там няма никаква култура, с което не съм съгласен, имаха нещо подобно на музей.
— Разбираш ли се с Хенри?
— Със сигурност — отвърна Бъни и се отпусна назад в стола си. — През първата година в колежа бяхме съквартиранти.
— И го харесваш?
— Определено, определено. Въпреки че с него трудно се живее. Мрази шума, мрази компаниите, мрази бъркотията. Няма такива неща като водене на гаджето в квартирата, за да послушате записите на Арт Пепър38, ако ме разбираш правилно.
— Струва ми се малко груб.
Бъни вдигна рамене.
— Той така си се държи. Разбираш ли, неговият мозък не работи по същия начин като нашите. Винаги е в облаците с Платон или нещо подобно. Работи много, взема се много на сериозно, учи санскрит, коптски и разни други откачени езици. Хенри, викам му, ако ще си губиш времето с нещо друго освен с древногръцкия — ако питаш мен, той и английският са всичко, от което човек се нуждае — защо не си купиш някои от записите на Бърлиц39 и не си усъвършенстваш френския. Намери си някоя шантонерка или нещо такова. Вулей-ву кушей авек муа и т.н.
— Колко езика знае?
— Изгубих им броя. Седем или осем. Може да разчита и йероглифи.
— Браво.
Бъни нежно поклати глава:
— Това момче е гений. Само ако поиска, може да работи като преводач в ООН.
— Откъде е?
— Мисури.
Каза го с толкова привидно сериозен вид, че си помислих, че се шегува и се разсмях.
Бъни учудено вдигна вежди.
— Моля? Ти какво си мислеше, че е роден в Бъкингамския дворец ли?
Свих рамене, все още смеейки се. Хенри беше толкова странен, че трудно можех да си го представя да идва от някое конкретно място.
— Ами да — каза Бъни. — От щата „Покажи ми“40. Момче от Сейнт Луис като добрия стар Том Елиът. Баща му е някакъв строителен магнат, при това не много почтен, поне така твърдят братовчедите ми от Сейнт Луис. Въпреки че Хенри е последният, който ще ти каже с какво се занимава баща му. Държи се така, сякаш не знае и определено не го е грижа.
— Бил ли си в дома му?
— Ти шегуваш ли се? Той е толкова потаен, човек ще си помисли, че става дума за проекта „Манхатън“ или за нещо такова. Веднъж обаче се запознах с майка му. Стана случайно. Беше се отбила в Хампдън на път за Ню Йорк, за да го види, аз пък се натъкнах на нея, докато бродеше из Монмът и разпитваше хората дали знаят къде е стаята му.
— Как изглеждаше?
— Красива жена. Тъмна коса и сини очи като на Хенри, визонено палто, но ако ме питаш, носеше прекалено много червило и разни други труфила. Ужасно млада. Хенри е единственото й дете и тя го обожава — наведе се напред и снижи глас. — Семейството има пари, та чак с лопата да ги ринеш. Милиони, милиони. Разбира се, парите им са нови, но доларите са си долари, ако ме разбираш правилно? — той смигна. — Като стана дума, канех се да питам. Как твоят татко трупа нечестните си печалби?
— Петрол — отвърнах, отчасти беше вярно.
Бъни зяпна, а устните му оформиха малко „о“.
— Имате петролни кладенци?
— Ами, всъщност един — отвърнах скромно.
— Но добивът е добър?
— Така казват.
— Боже — каза Бъни поклащайки глава. — Златният Запад.
— На нас ни носи печалби.