Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Беше малък, красив ресторант, с бели покривки по масите и прозоречни ниши, гледащи към градината — жив плет, увивни рози, а покрай настланите с плочи пътеки имаше латинки. Посетителите бяха предимно заможни хора на средна възраст: червендалести провинциални адвокати, които съгласно модата във Върмонт носеха спортни обувки със своите официални костюми, а дамите носеха гланцово червило и поли от меки платове, изглеждаха добре, а и загарът им не бе толкова силен. Една двойка ни огледа, а аз ясно съзнавах впечатлението, което създавахме: двама красиви колежани с богати бащи и никакви проблеми. Една-две от жените бяха всъщност доста привлекателни, въпреки че всички бяха достатъчно възрастни, за да ми бъдат майки. Замислих се, че би било прекрасно, ако успея да се обвържа с някоя: представих си младолика матрона с голяма къща и съпруг, който през цялото време е извън града във връзка със своите бизнес дела. Хубави вечери, малко джобни пари, а защо не и нещо наистина голямо, като автомобил…
Един сервитьор се приближи внимателно към нас:
— Имате ли резервация?
— Коркоран и компания — рече Бъни с ръце в джобовете, олюлявайки се напред-назад на пети. — Къде се е скрил Каспар днес?
— В отпуск е. Ще се върне след две седмици.
— Браво на него — каза Бъни сърдечно.
— Ще му предам, че сте питали за него.
— Ще го направиш, нали?
— Каспар е страхотен — обясни Бъни, докато следвахме сервитьора към масата. — Метр д’. Висок старец с мустаци. Австриец или някакъв такъв — после снижи гласа си до шумен шепот — и не е хомо, можеш ли да си представиш. Забелязал ли си, че обратните си умират да работят в ресторанти? Искам да кажа, всеки един педал…
Видях как вратът на нашия сервитьор леко се стяга.
— … Когото съм познавал, е обсебен на тема храна. Чудя се защо ли е така? Дали се дължи на нещо психологическо? Струва ми се, че…
Сложих пръст на устните си и кимнах към сервитьора, който точно в този момент се извърна и ни хвърли невероятно злобен поглед.
— Харесва ли ви масата, господа? — попита.
— Определено — отвърна сияещият Бъни.
Сервитьорът ни подаде менютата с превзета и саркастична деликатност, и се отдалечи. Седнах и отворих листата с вината, цялото ми лице бе пламнало. Бъни се настани на стола си, отпи глътка вода и се огледа щастливо:
— Страхотно място.
— Приятно е.
— Но не е „Поло“ — опря лакът на масата и отмахна косата от очите си. — Често ли ходиш там? В „Поло“, искам да кажа.
— Не толкова — никога не бях чувал за него, което в известен смисъл бе разбираемо, защото живея на около шестстотин и петдесет километра от Бевърли Хилс.
— Изглежда ми като място, където би отишъл с баща си — изрече замислено Бъни. — Подходящо е за типично мъжки разговори и разни такива. Баща ми изпитва същото към „Оук Бар“ в Плаза. Когато станахме на осемнадесет, ни заведе там с братята ми за първото ни питие.
Единствено дете съм и роднините на другите ме интересуват:
— Братя? Колко?
— Четирима. Теди, Хю, Патрик и Брейди — разсмя се той. — Чувствах се ужасно, когато татко ме заведе, защото бях най-малкия, а за него това значеше много и през цялото време повтаряше „Ето, синко, изпий първото си питие.“ И „Няма да мине много време и ще седиш на моето място.“ „Вероятно скоро ще умра“ и всякакви такива простотии. Аз пък през цялото време бях скован от страх, защото месец преди това с едно приятелче на име Клоук тръгнахме от „Сейнт Джеръм“ и дойдохме в клуба, за да работим в библиотеката над някакъв проект по история. Направихме огромна сметка в „Оук Бар“ и се измъкнахме без да платим. Знаеш ги тия, момчешките работи. И ето, бях отново там с баща ми.
— Разпознаха ли те?
— Разбира се — отговори мрачно. — Знаех, че ще ме познаят. Но пазиха поведение. Не казаха нищо за случая, просто допълниха старата сметка към новата.
Опитах се да си представя картинката: пиян възрастен баща, облечен в костюм от три части, който с въртеливи движения разклаща скоча или каквото там пие из чашата си. И Бъни. Изглеждаше малко отпуснат, но това бе отпуснатостта на мускули превърнали се в плът. Едро момче от типа, който играе ръгби в гимназията. Типа син, за който всеки баща тайно си мечтае: добре сложен, с благ характер, не прекалено умен, падащ си по спорта, умеещ да завързва познанства и да разказва изтъркани, пиперливи вицове.