Тайната история

Чарлс влезе в кухнята и започна да отваря и затваря шкафовете. Камила ми наля питие от бутилка с ирландско уиски, намираща се върху купчина броеве на „Нешънъл Джиографик“.

— Ходил ли си в смолистите ями на ранчото Ла Бреа46? — попита между другото тя.

— Не — отвърнах безпомощно и объркан, забих поглед в чашата си.

— Чарлс, представи си — провикна се тя към кухнята. — Той живее в Лос Анджелес и никога не е бил в смолистите ями на ранчото Ла Бреа.

Той се показа на вратата, бършейки ръцете си в кърпа за съдове:

— Наистина ли? — каза той с детинско учудване. — И защо?

— Не зная.

— Те са толкова интересни. Само се замисли.

— Познаваш ли тук много хора от Калифорния? — каза Камила.

— Не.

— Но познаваш Джуди Пуви.

Останах слисан, откъде знаеше това?

— Тя не ми е приятелка — отвърнах.

— Нито пък моя — допълни Камила. — Миналата година плисна питието си в лицето ми.

— Чух за това — и се засмях, но тя не се усмихна.

— Не вярвай на всичко, което чуваш — каза, отпивайки още една глътка от питието си. — Знаеш ли кой е Клоук Рейбърн?

Знаех. В Хампдън имаше малка, модна група калифорнийци, повечето от Сан Франциско и Л. А. Клоук Рейбърн бе нейният център — целият изтъкан от отегчени усмивки с премрежени, сънливи очи, обвит в цигарен дим. Момичетата от Лос Анджелес, в това число и Джуди Пуви, му бяха фанатично предани. Той бе от хората, които виждаш в мъжката тоалетна по време на купони, да шмъркат кокаин от ръба на мивката.

— Той е приятел на Бъни.

— Откъде накъде? — попитах изненадано.

— Били са заедно през подготвителната година в „Сейнт Джеръм“ в Пенсилвания.

— Нали познаваш Хампдън — намеси се Чарлс, отпивайки голяма глътка от питието си. — Тези прогресивни колежи обожават проблемните ученици, преследваните хора. Клоук се премести тук след първата си година в колеж в Колорадо. През цялото време ходил да кара ски и се провалил на всички изпити. Хампдън е последното място на земята…

— За най-лошите на света — каза през смях Камила.

— Стига де — намесих се аз.

— Във всеки случай, мисля, че е така — поде Чарлс. — Половината от хората са тук, защото не биха ги приели в нито едно място. Това не значи, че Хампдън не е прекрасно училище. А може би, именно затова е прекрасно. Вземи Хенри например, ако не го бяха приели в Хампдън, едва ли изобщо щеше да постъпи в колеж.

— Не вярвам — казах аз.

— Може и да звучи абсурдно, но той така и не е завършил десети клас в гимназията, а колко са добрите колежи, които ще приемат човек, изостанал в десети клас? Освен това, съществува и проблемът със стандартизиращите тестове. Хенри отказал да се яви на общообразователния изпит, най-вероятно резултатите му щяха да са над всичко постигано досега, но имал естетически възражения по въпроса. Можеш да си представиш как звучи това в ушите на приемната комисия — той отпи отново. — А ти как се озова тук?