Елементарните частици

Брюно охотно и подробно си припомняше лятото на 1974 година, но не обичаше да говори за последвалата го учебна година; всъщност от нея му бе останал споменът за нарастващо чувство на притеснение. Неопределен, но по своята тоналност донякъде неприятен отрязък от време. Продължаваше да се среща често с Анабел и Мишел, по принцип тримата бяха доста близки, но скоро им предстоеше зрелостен изпит и след края на годината неизбежно трябваше да се разделят. Мишел се бе променил: слушаше Джими Хендрикс и буйно се мяташе по мокета; доста по-късно, отколкото у неговите връстници, у него се проявяваха признаците на съзряването. Двамата с Анабел се чувстваха неловко и им струваше известни усилия да се хванат за ръка. Накратко, както се изрази веднъж Брюно, обобщавайки положението пред своя психотерапевт, „всичко се скапваше“.

След историята с Аник, която обичаше мислено да разкрасява (впрочем твърде благоразумно повече не бе потърсил момичето), Брюно се чувстваше малко по-уверен в себе си. Това първо завоевание обаче така и не бе последвано от други и той получи жесток отпор, когато се опита да целуне Силви, очарователна брюнетка, истинска мацка, от класа на Анабел. Но след като едно момиче го бе пожелало, щеше да има и други, и от този момент нататък започна да изпитва някакво смътно покровителствено чувство към Мишел. В крайна сметка той му беше брат, при това с две години по-малък от него. „Трябва да предприемеш нещо по отношение на Анабел, повтаряше му той — тя само това чака, влюбена е в теб и е най-красивото момиче в лицея“. Мишел се гърчеше на стола и отвръщаше: „Да“. Седмиците минаваха. Той видимо продължаваше да се колебае да прекрачи прага на зрелостта. При това да целуне Анабел, би било и за двамата единственото средство да преодолеят този мъчителен преход; той обаче не си даваше сметка за това и продължаваше да храни измамната илюзия за вечност. През април предизвика възмущението на преподавателите, като пропусна да попълни документите за записване в подготвителния клас. При това бе очевидно, че има повече шансове от когото и да било друг да постъпи в реномиран университет. Зрелостният изпит беше след месец и половина, а той сякаш все повече изпадаше в безтегловност. През решетъчните прозорци на класната стая съзерцаваше облаците, дърветата в двора и другите ученици; изглежда, никакво събитие, свързано с хората, не бе в състояние да го изкара от унеса.