Елементарните частици

— Предпочитам да си мисля, че моето „аз“ е илюзия, пък била тя и болезнена илюзия — отбеляза тихо Брюно, на което Мишел не можа да намери отговор, защото не знаеше нищо за будизма.

Разговорът помежду им вървеше трудно, защото се виждаха не повече от два пъти годишно. Когато бяха млади, между тях възникваха оживени спорове, но това време беше отминало. През септември 1973 година започнаха единайсети клас в профил естествени науки и в продължение на две години изучаваха заедно математика и физика. Знанията на Мишел далеч надвишаваха нивото на класа. Той беше започнал да осъзнава, че човешкото общество е непресъхващ извор на разочарования, тревоги и огорчения, докато математическите уравнения го даряваха с ярка и жива радост. Луташе се в полумрак и изведнъж откриваше изход: нужни бяха няколко формули, няколко дръзки факторизации и изведнъж се извисяваш до сияйни селения. Най-вълнуващо бе първото от уравненията на доказателството, защото истината все още се мержелее в далечината, а последното винаги се оказваше най-радостното, най-възхитителното. Същата година Анабел премина в десети клас на лицея в Мо. Тримата често се събираха след часовете. После Брюно се прибираше в пансиона, а Анабел и Мишел се отправяха към гарата. Положението бе на път да приеме странен и печален обрат. В началото на 1974 година Мишел се изгуби из Хилбертовите пространства; после се приобщи към теорията на мерките, откри интегралите на Риман, Льобег и Стилтес. По същото време Брюно четеше Кафка и онанираше в мотрисата. През един майски следобед на новооткрития басейн в Ла Шапел сюр Креси той преживя насладата да разтвори хавлията, за да покаже члена си на две дванайсетгодишни момиченца, и с особено удоволствие видя, че те се побутват с лакти и очевидно се интересуват от гледката; после размени продължителен поглед с едната от тях, дребничка очилата брюнетка. Брюно се чувстваше прекалено нещастен и оскърбен, за да го е грижа за психологическите проблеми на другите, но все пак си даваше сметка, че природеният му брат се намира в още по-тежко положение. Тримата често сядаха в кафенето; Мишел беше с анорак и смешна шапка на главата и не умееше да играе минифутбол; през повечето време говореше Брюно. Мишел стоеше неподвижно и почти не се обаждаше, само вдигаше очи към Анабел и я гледаше внимателно и безстрастно. Самата Анабел не се отказваше; за нея лицето на Мишел въплъщаваше истината за един друг свят. По това време тя прочете „Кройцеровата соната“ и известно време й се струваше, че е успяла да го разбере благодарение на тази книга. Двайсет и пет години по-късно Брюно си даваше сметка, че тогава те са се оказали в неустановено, ненормално и безперспективно положение; когато човек хвърли поглед назад, у него винаги се създава може би погрешното впечатление за някакъв детерминизъм.