Пред вратите на мрака [bg]

— Какво?

— Чувам прибой.

— Добре. Вече почти не си чувствам тялото. Надявах се, че тези светлини са на сушата, а не на преминаващ кораб.

Без да кажат нищо повече, заплуваха към шума от прибоя.

След няколко минути излязоха изтощени на сушата. Брегът бе широк и нисък и те изпитаха облекчение, че поне е това са извадили късмет. Внезапен сблъсък със скали щеше да сложи злощастен край на бягството им.

— Къде се намираме според теб? — попита Ларомендис.

— Нямам представа, но с малко късмет може би ще разберем. Дори този свят вече да е завладян от Демонския легион, надявам се да намерим друг начин да се върнем у дома.

— Още като дете винаги гледаше позитивно на живота. Странно е, че това те доведе дотам да прекарваш времето си в тъмни пещери.

Брат му се опита да се разсмее, но нямаше сили дори за това.

— Виж там! — извика и посочи една светлинка на хълма над тях, преди отново да бъде закрита от мъглата.

— Предполагам, че са факли — прошепна Ларомендис.

— Без повече приказки двамата се заизкачваха мълчаливо и безшумно по склона. Подобно на всички свои сънародници притежаваха добро нощно зрение, но все пак се нуждаеха от известна светлина, за да се ориентират, и сребристата луна им я осигуряваше. Земята под краката им бе забулена от гъста мъгла и докато пристъпваха нагоре по тясната пътека, те внимаваха да избягват щръкналите камъни.

— Има доста демони наоколо — прошепна по някое време Гуламендис.

— Трябва да се отдалечим от брега — отвърна също шепнешком брат му. Ако наистина има демони, ще е добре да си намерим някое скривалище, докато преценим какво да правим нататък. Ти нали каза, че някои от прилепите могат да виждат в тъмното.

— Благодаря, че ми припомни — промърмори Укротителят на демони. — Но не всички и за щастие никой от тях не може да лети в мъгла, тъй като лесно ще се удари в нещо.

Докато се изкачваха, мъглата започна да се разсейва и след няколко минути се озоваха над нея. Небето от другата страна бе озарено от светлина и те инстинктивно приклекнаха, за да не ги забележат, ако наблизо има постове.

Погледнаха назад и едва различиха пътеката, по която се бяха изкатерили и която сега бе скрита под гъст слой мъгла. Влажният въздух откъм морето се задържаше от склона и мъглата бе непрогледна, но вероятно след изгрев-слънце щеше да се разсее.

Наоколо нямаше и следа от друго същество и те продължиха да се изкачват, като се бореха с изтощението си. Никой от двамата нямаше сила да се бие или да побегне, ако се наложеше. А и къде да бягат?

Малко след това стигнаха ръба и излязоха на равно плато. Въпреки че тук нямаше мъгла, светлината все още бе недостатъчна и наоколо се виждаха само тъмни очертания, а в далечината — слабо сияние.

— Демони? — попита тихо Ларомендис.

— Не по-близо от одеве.

— Предлагам да седнем тук и да изчакаме да се съмне.

Гуламендис седна и протегна уморено краката. След миг обаче се изправи решително и отсече: