Проницателят

Джоунс вдигна ръце и обърна очи нагоре:

– О, Господи! Не позволявай тази ненужна старица да умре на пейката до мен.

Той задържа театралната си поза, но погледна към Уилоу с крайчеца на окото си.

– Не се подигравайте – каза възрастната жена. Той тихичко се засмя:

– Добре. Тогава и вие бъдете сериозна. Не сте чак толкова стара. Колко стар мислите, че съм аз?

Джоунс млъкна, а тя обърна поглед към него.

– Хайде де... помислете. Огледайте ме хубавичко. На колко години мислите, че съм аз?

– Нямам представа – отвърна Уилоу.

– Тогава – обяви той добродушно – ставаме двама, защото аз също нямам никаква представа!

Двамата се разсмяха, а Джоунс добави:

– Спрях да броя годините на петдесетата годишнина от трийсет и деветия ми рожден ден!

Уилоу поклати глава:

– Наистина ли не знаете?

– Е, все мога да предположа нещо, плюс-минус няколко десетилетия – отговори Джоунс,

– Но какъв е смисълът? Нима броят на преживените години може да определи как се чувстваме?

Освен това, мило момиче – а аз наистина ви смятам за момиче – кой ви е дал право да решавате, че няма какво повече да правите на този свят, че няма какво повече да му предложите?

– Ами – отвърна Уилоу – това е обективното положение на нещата. Боби почина, децата си имат свой живот... – Тя се поколеба, но след това, сякаш за да убеди сама себе си, категорично заяви: – Всяко нещо свършва някой ден, а и в края на краищата старите не са ли длъжни да отстъпят място на младите? Просто чувствам, че моето време е изтекло.

– Леле майко! – възкликна Джоунс и тупна с длани коленете си. – Направо трябва да се радваме, че не всички се чувстват като вас! В противен случай светът със сигурност щеше да се лиши от някои от най-високите постижения на човека.

– Господин Джоунс – каза Уилоу, като се мъчеше да не се засмее, – вие пак ми се подигравате.

– Може би ви се подигравам, а може би не – отвърна Джоунс, – и стига с този "господин". Нека да ви предложа една по-различна гледна точка към въпроса за това дали времето ви е изтекло. Не мислите ли, че е било много добре, дето Харлан Сандърс не се е пенсионирал, когато навършил шейсет и пет години?

Името очевидно не говореше нищо на Уилоу.

– Кой е Харлан Сандърс?

– Навярно го познавате като полковник Сандърс[14]. – На шейсет и пет години той взел една от семейните рецепти за пържено пиле и отворил верига ресторанти, в които да го сервира.

Целият му капитал в началото била пенсията му – сто и пет долара месечно.

– Не знаех това – каза Уилоу. – На шейсет и пет години, казвате? Чудесно постижение за младеж.

Джоунс тихичко се засмя.

– Точно това си помислих, че ще кажете... Ами помислете тогава за Бенджамин Франклин.

Той изобретил бифокалните лещи, когато бил на седемдесет и осем. Уинстън Чърчил бил на същата възраст и вече оставил зад гърба си не едно поприще, когато написал книга и тя спечелила Нобеловата награда за литература. Да продължавам ли?