Проницателят
- Автор: Андрюс Анди
- Серия: The Noticer #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Skyprint
- ISBN: 9789543900657
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Самосовершенствование
Электронная книга - «Проницателят». Краткое содержание книги:
Бедност. Пропадащи бракове. Старост. Изгубени надежди. Банкрут. Несигурно бъдеще. Жителите на Ориндж Бийч, Алабама, се сблъскват с всички тези проблеми, захвърлени в самота и безсилие да променят живота си. Но за един стар скитник, благословен с дарбата да вижда онова, което другите пропускат, няма безизходна ситуация. Тайнственият Джоунс обикаля из крайбрежния град и дава помощ на всеки отчаян, посявайки в душите мъдрост и безсмъртна надежда.
Прочел тази вълнуваща книга, имаш чувството, че и ти си срещал или всеки момент ще срещнеш този правещ добро странен старец.
Знаеш вече, че и ти можеш да разчиташ на него в твоите критични минути. А това означава, че творбата благородно е обсебила съзнанието ти, че прочитът не е бил еднократно преживяване. Светът на Проницателят трайно ни е променил. Старият Джоунс се е намесил и в нашата съдба, за добро! – Проф. Михаил Неделчев
Мъдра и прекрасна книга, която е в състояние да промени живота на всеки от нас. – Владимир Зарев
Проницателят е изключително завладяваща книга. Най-малкото,
което може да се каже, е, че след прочита ѝ човек остава безмълвен.
Това е най-хубавата книга, която съм чела през живота си. – Нанси Лопес, световна шампионка по голф
Анди Андрюс лекува умовете и душите с безусловен и завладяващ оптимизъм. – Ню Йорк Таймс
Уилоу се гордееше с това, което бе постигнала, с живота, който бе водила, но този живот бе свършил и за нея също бе време да поеме последния си път. Беше осъзнала този факт преди месеци и не се съмняваше в него, но ето че продължаваше да бъде тук, на този свят, останала като нечий забравен коледен венец, който виси на входната врата чак до март. Не беше склонна да поеме нещата в свои ръце, така че просто стоеше и чакаше.
– О! Извинете! – каза Уилоу. Не бе забелязала стареца, седнал на нейния кей. Да, това си беше нейният кей. Дори кметът на Ориндж Бийч го беше казал в една статия във вестниците преди време. Всички в града знаеха, че съпругът ѝ го е построил точно срещу къщата им. Коли никога не спираха тук. Никой не сядаше на кея. Общината беше поела ангажимент да коси тревата наоколо. Това беше кеят на Уилоу Калауей.
Завладяна от цветовете на азалиите, тя не беше и допускала, че някой може да седне тук, така че старецът наистина я изненада. Той се изправи и ѝ се усмихна:
– Каква чудесна вечер – каза, – а мястото е просто великолепно. Прекрасна гледка! –
После леко се поклони и добави: – Моля ви, госпожо Калауей... седнете. Ако желаете, ще ви оставя сама, но много бих искал да ви правя компания за малко.
– Господине – отвърна Уилоу, – изглежда имате известно предимство пред мен. Вие знаете коя съм, но аз не мисля, че някога съм имала удоволствието да ви познавам. Мъжът се поклони отново и протегна ръка:
– Моля за извинение, мила госпожо. Вие сте позната на всички наоколо, а аз съм обикновен разказвач на истории, пътуващ джентълмен без никакви средства, прост скитник.
Името ми е Джоунс, госпожо. Не господин Джоунс, ако позволите – само Джоунс.
Уилоу се усмихна в отговор и позволи на учтивия възрастен господин да я настани на дясната пейка.
– Мога ли да се присъединя към вас? – попита той.
– Да, – отвърна Уилоу любезно. – Моля.
Двамата седнаха един до друг. Уилоу скръсти глезените си и отпусна ръце в скута си, а Джоунс остави куфара на дъските до краката им.
– Възхитих се от дърводелското изкуство, показано тук – каза Джоунс и потупа пейката между двамата. – Изключителен пример за грижлива работа, каквато днес вече не може да се види често. Казаха ми, че покойният ви съпруг е изработил тези чудесни пейки?
Уилоу грейна от гордост.
– Да – отвърна тя, – моят Боби Грей ги направи през шейсет и девета. Само от дъски, летви и сглобки. Без нито един пирон, както можете да видите.
– Да, забелязах – отвърна Джоунс и плъзна ръка по сглобките на пейката. – Прекрасна работа. Просто прекрасна.
– Както разбирам, вие не сте от тук? – попита Уилоу.
– Права сте – отвърна Джоунс. – Не съм от тук, но през годините съм идвал толкова пъти, че познавам района, обичам местните хора и съм успял да оценя по достойнство тази чудесна пейка.
Уилоу се разсмя топло.
– Е, със сигурност сте добре дошли... Джоунс, ако не ме лъже паметта?
– Да, госпожо. Благодаря ви.
Уилоу се наведе и посочи надясно покрай Джоунс, някъде във водата пред тях.
– Виждате ли голямата скала там?
– Да, госпожо.
– Сега е отлив. Затова я виждате. През повечето време е под водата. На около метър и половина навътре от скалата има подводна яма. Не е кой знае колко дълбоко, но костурите се събират там при отлив. Моите момчета ловяха често риба за вечеря, все от тази яма. Никой не знае за нея вече, нищо, че много лодки обикалят насам. Аз обаче все още виждам големите червени костури да пляскат с опашки, докато си пъхат муцуните по дъното да търсят раци и скариди. Лодките никога не спират...
– Споменахте децата си – каза Джоунс. – Допускам, че те вече са големи и отдавна имат свой живот някъде другаде. Гостуват ли ви често?
– Идват тогава, когато могат. Но аз не очаквам да ме посещават кой знае колко често. –
Изведнъж Уилоу се извърна към Джоунс. – Знаете ли, че всичките ми деца вече имат внуци?
Никога не съм допускала, че съм чак толкова стара. Не знам кога го помислих за първи път.
Може би когато почина Брад. Брад беше моето бебче... – После побърза да обясни: – Не беше бебе, когато почина... почти петдесетгодишен. Но все пак...
Двамата потънаха в мълчание за миг, преди Уилоу отново да заговори: